— Джош!
— Татко не е добре — прошепна той, без да вдига поглед. — Не може да говори.
— Знам, скъпи. Пил ли си нещо?
Момчето поклати глава.
— Не?
— Малко.
Не искаше да я погледне. „Вече е мъничък мъж — помисли си тя, — вече е големият малък мъж.“
— Добре ли си, миличък? Как ти е коремчето?
— Усещам го странно. Жаден съм, мамо.
— Спокойно, ще ти намерим нещо за пиене.
— Не исках да го правя, мамо, но трябваше да пишкам върху себе си. Съжалявам.
— О, скъпи, няма нищо. Не се притеснявай. — На намиращата се на горния етаж жена с окървавени пръсти и изтощен мозък й се доплака. Това момченце, което си бе мислила, че ще стане жертва, се справяше най-успешно със ситуацията. Почти беше успяло да се освободи от въжето. Вместо да ридае и да се отдава на отчаяние, като нея например, то решително и безмълвно бе подготвяло бягството си. — Лошият човек вече си отиде.
Джош кимна.
— Отиде си. Беше ужасен и полицията ще го пребие, ще го тикне в затвора и ще го убие.
— Чу ли мама като викаше?
— Да… но не можех да кажа нищо, защото имах нещо сложено на устата.
— Не се притеснявай за това, миличък. Обичам те.
— И аз теб.
— Какво правиш там?
— Освобождавам се от въжето. Ще дойда и ще те освободя. — След като помълча известно време, без да я погледне, додаде: — Мамо?
— Да?
— Той може би е убил Смърфи. — Брадичката му затрепери. — ’Щото… ’щото не знам къде е Смърф.
— О, Джош… — Бенедикт усещаше гърлото си страшно стегнато. — Толкова си… толкова си добър, толкова си умен… смел, толкова си смел. Не се тревожи за Смърф, фъстъче, тя е при мен. Не се чувства особено добре, но е тук горе и няма търпение да те види. Изпраща ти много обич и голямо близване по лицето. — Спря, защото забеляза, че пръстите й кървят. — Джош, обичам те, скъпи. Мама те обича толкова, толкова много…
В този момент на входната врата се позвъни. Джош вдигна рязко глава и се загледа с ужас натам, а Бен се вкамени. Не! Не можеше да повярва.
— Джош — прошепна напрегнато тя. — Побързай. Действай, миличък, махни се оттам… — Хал се замята трескаво и безшумно на пода отдолу, а гласът на Бен се повиши истерично: — Хайде, Джош. МАХНИ СЕ ОТТАМ. Просто СЕ МАХНИ!
Детето опъваше отчаяно въжето, хапеше го, кръвта от пръстите изцапа устата му. Зъбите му бяха силни, но въжето беше яко.
— Бързо!
Задърпа се още по-силно, вперило очи във вратата, подготвяйки се за връхлитането на заплахата. И тогава Бенедикт видя, че малкото й момче взе решение.
— Не! — изкрещя тя. Последва още едно изпукване от гипсовата мазилка. — Не! Джош, БЯГАЙ, Джош, моля те, БЯГАЙ!
Но той нямаше как да се освободи навреме. Затова вдигна парчето кафяв скоч от пода и го притисна към устата си, приглади го с длани, изви малкото си тяло, притисна въжето зад себе си и се настани така, че гърбът му да бъде към радиатора.
Сърцето на Бен се гърчеше.
— Божичко, не. — Започна да плаче, а дългите сребърни нишки падаха от тавана и се приземяваха край лицето на Хал. — Не!
И тогава звънецът прозвуча отново.
Всички замръзнаха. Младата жена спря да плаче, Хал престана да се мята на пода. Джош вдигна очи нагоре към майка си. Тролът никога не бе звънял повече от веднъж. В продължение на един безкраен миг никой не смееше да диша. Позвъни се за трети път и пощенската кутия на вратата издрънча.
— Ало? — Мъжки глас. — Ало-о?
„Полицията… може би Айо е изпратила някого… може би…“ Бенедикт отвори уста да извика, но нещо я възпря, може би инстинктът за оцеляване, който беше по-стар от клетките й. „Не, това е номер… това е той. Трябва да е той.“ В дневната Джош застърга отново по въжето.
— Джош, не казвай нищо, не мърдай — изсъска тя. — Пази тишина.
Синът й се подчини и в настъпилата тишина тя чу ударите на сърцето си. „Всичко е наред — рече си тя. — Ако е полицията, ще види, че нещо не е наред… ще разбере, че нещо не е наред и ще дойде, и ще ни открие. Няма да се издам, в случай че е той…“
Звънецът прозвуча още веднъж. Младата жена пое рязко въздух, прехапа устна, докато държеше с поглед Джош прикован там, където беше. Звънът увисна в тишината. На всеки, който се намираше пред луксозната полирана дъбова врата с топлинна изолация на семейство Чърч, къщата щеше да се стори необитаема.