Сунес влезе, опря и двете си ръце върху бюрото и се приведе напред.
— Така.
— Добре. — Кафъри хвърли химикалката си на бюрото. — Конско?
Тя кимна.
— Конско. Добрах се до консултанта. Разменихме някоя и друга жаргонна дума по адрес на моя детектив инспектор.
— Страхотно.
— Джак, къде ти е бил умът? Представяш ли си изобщо какво ще стане, когато бъдат взети официално показанията на Пийч?
— Пет пари не давам, Дани — трябваше да говоря с него. В играта с него има още някой. Убеден съм.
Сунес затвори очи, присви устни и поклати глава.
— Джак, сериозно ме притискаш. Говорих с шефа и думите му бяха от ясни по-ясни: вземаш твоя човек, влагаш нужните ресурси за приключването на случая, влагаш необходимата енергия, за да се подготвиш за интервютата, когато Пийч се почувства достатъчно добре. Тази сутрин пристигна съобщението за друг критичен инцидент, искат на онзи изнасилвач от Пекам да му подпалим задника, а ние просто не разполагаме с достатъчно хора за нещо, което на студената дневна светлина е домашен инцидент, нямаме…
— Може би изобщо не трябваше да участвам в случая.
— Не говори глупости…
— Може би съм изгубил перспективата си.
— О, моля те да сложиш край на тази мелодрама… — Тя не довърши мисълта си. Кафъри се беше изправил. — Джак? Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка.
— Ще ми се да можех, Дани. — Взе ключовете и цигарите и ги пъхна в джоба си. — Но, честно казано, не знам дали бих могъл да си завра главата толкова дълбоко в задника.
Сунес скочи на крака.
— Не ми дръж такъв тон. — Вдигна показалеца си към него, устните й образуваха суха, розова права линия. — Не съм направила нищо, за да го заслужа. Ще те накажа заради това.
— Благодаря. — Младият мъж пъхна някакви книжа в едно от чекмеджетата и го заключи. Прибра пръснатите химикалки в специалната поставка за тази цел и бутна стола си към бюрото. Внезапно вкусът му към работата се бе променил. — Мисля да си вървя. След като тук няма какво друго да се прави, освен да чакаме с вдигнати крака Пийч да се оправи.
— Върви тогава, майната ти. — Даниела разтърка глава, докато загря. Беше вбесена. — Почивката би трябвало да ти се отрази добре.
Но когато Кафъри се обърна към вратата, се озова срещу Криотос, застанала там със зелен лист в ръка.
— Какво?
— Съобщение от болницата.
— Добре, Мерилин. — Сунес се протегна покрай Джак и пое листа. — Ще говоря с тях по друга линия.
— Не… искам да кажа, не болницата, имам предвид сержанта. В отделението. Става дума за Алек Пийч. Искат да говорят с един от вас. Спешно.
— Джош… — Къщата тънеше в тишина и пулсът на Бенедикт се беше поуспокоил. Сега обаче не й даваше мира идеята, че беше сгрешила. — Джош, слушай… можеш ли да се освободиш от това въже?
Той кимна и удвои усилията си, опитвайки се да прегризе найлона.
— Добре, скъпи. Добре, слушай. Когато се освободиш, просто отиди право към входната врата и я отвори. Прекоси коридора и отвори входната врата. — Момчето погледна от баща си към майка си — очите му бяха станали огромни от ужас. — Хайде, скъпи. Обещавам, че всичко ще бъде наред. Само побързай.
Този път, когато дръпна въжето, детето се освободи. Изправи се, като се олюля леко — мускулите на краката му бяха схванати. Протегна бързо ръка към стената, за да се опре на нея. Важното обаче беше, че се е изправил. Протегна тънките си ръце напред, сякаш беше тъмно, и така се добра до кухненската мивка, завъртя кранчето и подложи устата си под струята. Бенедикт почти подуши колко студена беше водата. Когато той се изправи, като дишаше тежко, с капеща от брадичката вода, тя прошепна:
— Добро момче. А сега отиди и отвори вратата.
Но Джош извади една чаша от шкафа, напълни я с вода и коленичи до баща си. Издърпа скоча от устата му, допря ръба на чашата до устните на Хал. Хал едва не се задави, после започна да гълта жадно течността, а адамовата му ябълка се движеше бясно нагоре-надолу. Бенедикт наблюдаваше нетърпеливо, като едвам сдържаше порива си да каже на Джош да побърза. Момчето седеше на пода до баща си, опитно като медицинска сестра, прокара длан по челото му и наля още вода в устата му.