— Божичко, Трейси! Не носи до прага ми твоите боклуци.
— Това не са само мои боклуци…
Следваше ужасено възклицание от другата страна, когато събеседникът й осъзнаеше какво става.
— Трейси? Трейси, чий телефон е това, по дяволите? Не ми казвай, че се обаждаш от твоя телефон.
— Защо?
— Проклета глупачка, още по-глупава си, отколкото те мислех…
И й затваряха. Докато стигна до края на бележника, мълвата се беше разпространила и собствениците на търсените телефони вече ги бяха изключили. Тя седя и пуши сред малките щанги и колани за вдигане на тежести и колекцията от DVD-та на Карл. Плачеше й се. Вратите се бяха затворили и тя беше останала отвън. Без пари.
„Е, майната ви на всичките — реши тя. — Майната и на последния от вас, банда извратени типове.“ Трябваше да ги издаде до един на Кафъри, гадняри такива.
Сега избърса лице, изхвърли цигарата сред гъстата растителност, изправи се и изкашля малко храчки. Тук тревата и папратите растяха високи и гъсти, несмущавани от никого: на тази полянка Карл беше зарязвал проблемните коли. В далечния край, сред диви макове и часовниче, дотолкова в самия край, че заплашваше всеки момент да се преобърне в каменоломната, стоеше караваната. Беше стара — дъждът я беше направил зелена на места, а надрасканите акрилни прозорци се бяха подули от конденза. Лющещите се букви отстрани напомняха за опита на Карл да направи сергия за хотдог. Бизнесът не беше потръгнал, но надписът си стоеше и досега — виждаше се избледнелият списък с цените и закованият горе като навес капак, който беше изрязал. „Момчетата Борстъл“ живееха в караваната, когато отсядаха при тях. Те като че ли винаги бяха пияни от ябълково вино „Уайт Лайтнинг“ и повръщаха в каменоломната. Карл, който винаги беше в състояние да намери работа за още един чифт ръце, обичаше да ги събира около себе си, особено в края на седемдесетте години, когато някак се беше уредил с разрешително да събира останките от автомобилни катастрофи. „Режи и намествай“, така наричаха този процес, в резултат на който отписаните автомобили успяваха да се върнат отново по пътищата. Карл плащаше на момчетата с цигари от безмитни магазини и с джин от бирените си похождения до Кале, или им даваше автомобилно радио, ако успееха да убедят опечалените родители да не си го искат. Колко пъти Трейси бе ставала свидетел как някое от „момчетата Борстъл“ обяснява в гаража на някоя двойка защо не може да вземе радиото от колата на мъртвия си син:
— Радиото не е в добро състояние, вероятно по-добре би било да го оставите на мира… а? — А ако те все пак настояваха: — Не исках да ви го казвам, но не можете да вземете радиото, ’щото цялото е залято с червено вино… а по касетофона е залепнало нещо още по-лошо.
Това обикновено слагаше край на спора.
Те режеха колите като животни в кланица и използваха всяка част, която ставаше за нещо. Карл наистина умееше да се справя с живота… единственото, което не успя да предвиди, беше ракът. Получи го като подарък за четирийсет и осмия си рожден ден.
„Това е ракът от шейсетте цигари на ден, скъпа. По същия начин си отиде и майка ти… и вероятно ще си отидеш и ти. Семейна традиция.“ Карл беше открай време много слаб, но когато умря, бе дори още по-слаб, като че ли излязъл от концентрационен лагер, по нейно мнение. А веднага след като си отиде, другите изгубиха интерес към мястото и се разпръснаха, и сега само вятърът бродеше из папратите и свиреше из гаража нощем, караше ръждясалото желязо да трака.
Трейси намери ключовете си и влезе в стария „Датсун“. Беше й горещо въпреки дъжда и прозорците се запотиха веднага. Включи радиото, обърна колата и подкара покрай каменоломната, подскачайки по дупките. Мократа папрат и коприва шляпаха по предното стъкло, а малкият прозорец с дръпната завеса на караваната зад нея се смаляваше все повече, докато изчезна в капещата гора.
Трейси имаше план и току-що бе направила първата стъпка към неговото осъществяване. Знаеше, че тук вече няма нищо за нея — със смъртта на Карл се беше озовала на сухо: нямаше представа дори как ще плати наема за следващия месец, не знаеше даже колко е наемът или дали Карл е сключил някаква сделка с хазаина. Божичко, ама тя всъщност не знаеше дори кой е хазаинът. „Винаги си ме държал далеч от парите, Карл, нали?“ Но сега имаше няколко идеи. Веднъж, преди двайсет години, Карл беше отишъл във Фуенхирола — познаваше някакви хора там и трябваше да върти бизнес с тях. Това бе единственото му излизане от Англия и се беше върнал с истории за пиене на коктейли в яхти и пощенска картичка от едно малко село, което изглеждаше на слънцето като захарни кубчета, пръснати в подножието на планината. На Трейси мястото й се беше сторило райско — толкова близо до небето, осеяно с маслинови дървета и с ярки цветя, увиснали по стените като пищни цигански шалове. Трейси Лам беше убедена, че там би била щастлива. И бе решила, че ключът към това щастие, парите, за да го превърне в реалност, можеха да дойдат от нуждата на детектив инспектор Кафъри да открие какво се беше случило с момчето на Пендерецки.