— Няма нищо. — Мобилният телефон на Кафъри звънна. — Обаждай ми се по всяко време. Особено… — извади мобилния телефон от джоба си, натисна зелената слушалка, а с палеца си прикри отворите на микрофона, — особено когато превъзходният мистър Френдшип даде свободно, а? — Кимна отривисто и се извъртя, като заговори вече в телефона. — Да? Детектив инспекторът на телефона.
— Аз съм. Научих нещо.
Поколеба се, опитвайки да установи на кого принадлежи гласът. Когато се досети, поздрави с жест полицая и тръгна нататък по коридора.
— Трейси — каза Джак, щом се отдалечи достатъчно, за да не го чуват. — Повтори го пак.
— Чух нещо, което може да ти бъде от полза. Нещо във връзка с това, за което говорихме.
— Е, ние се справихме и сами в крайна сметка.
Трейси направи пауза.
— Не говоря за Брикстън — поясни тя. — Говоря за момчето на Пендерецки.
Бенедикт остана там, където се беше отдръпнала, с блеснал от ужас и мъка поглед. Беше се опитала да бъде воин, беше се опитала да спаси семейството си. Вместо това ги беше оставила и офейкала, и сега лежеше на пода, дишаше тежко и плачеше в мрака, сякаш затисната от канара от безнадеждност. „Посрана малка страхливка, свита на пода.“ Ако се беше търкулнала по гръб, щеше да застине в тази поза като настръхнала муха месарка, мъртва от ужас. Жалка.
А единственото, което можеше да мисли, беше: „Той е чудовище. Джош беше прав — чудовище.“
Дебели червени устни, бяла кожа без косми. Косата му, също като косата на Снежанка, беше толкова пищна и лъскава, че почти не изглеждаше истинска — като от реклама на шампоан. Маратонките му бяха мръсни и износени, червеното найлоново долнище на анцуг „Адидас“ беше цялото на петна. Представяше си копита и гъсто окосмени крака под панталоните. Носеше розови гумени ръкавици. Бенедикт разбра точно кога го е виждала преди. Беше станало едно утро в магазина за стоки за къмпинг на Брикстън Хил. Беше го видяла на опашката след себе си, с гръб към тях, сякаш не искаше да го видят, с вдигната качулка, прикриваща лицето му. Миг по-късно го беше видяла навън, вдигнал опашката на Смърф, за да я огледа. Сега се замисли дали би могла да убеди сама себе си, че в действителност се бе старал да не бъде видян от Джош. Познаваше ли го Джош? Или просто Джош беше главният фокус на интереса му? Внезапно кръвта й се смрази. Семейство Пийч също бяха смятали да заминат на почивка. Дали не я беше чул като говореше с магазинера за предстоящата почивка в Корнуол? Опита се да си спомни какво беше казала на магазинера. Нещо за дълго пътуване с кола и… „О, боже, да“, вероятно я беше чул; беше казала на магазинера дори кога тръгваха за Корнуол. Може би ги беше проследил до вкъщи, беше ги държал под око оттогава и в този случай всичко беше станало по нейна вина.
Внезапно Смърф, която беше легнала до нея, повдигна глава и заръмжа. Ръмженето премина във висок писък, звука, който се издава, когато болката стане непоносима.
— Шшшт…
Младата жена се опита да я успокои, започна да я гали, постара се да я приласкае да се доближи до медната тръба, за да пие, но Смърф се обърна и отпусна глава на пода. Бен се облегна назад и започна да се моли. „О, Айо, Айо… моля те, боже, ела по-рано… дай си сметка, че нещо не е наред… моля те.“
Кафъри караше по напечените от следобедното слънце улици. В Съфолк беше валяло, но сега слънцето беше изгряло и светеше през окастрените върби, образувайки пъстри петна по земята. Движеше се в тунели от дървета, покрай ферми за коне, коридори от преплетени кленове и ниски декоративни хвойни на съвършени ливади. Дланите му бяха влажни. „Ребека е права — толкова ти се иска да те прецакат, че скачаш към всяка възможност, която ти се предостави. Къде ти е характерът, а, Джак?“ Беше достатъчно Трейси Лам, тази топка от егоистични импулси в човешка кожа, само да си скрие ръката зад гърба, да го погледне в очите и да го попита дали се досеща какво има там, за да го хване в ръчичките си… и да го поведе за носа. Най-малката трошица, най-незначителната вероятност да му каже нещо за Юан беше достатъчна да го накара да рискува всичко.
За момент, точно преди Бери Сейнт Едмъндс, го обзе подозрението, че го следят. Отблясъкът на слънчевата светлина на предното стъкло на някакъв автомобил, решетката на двигателя, отразена за миг в огледалото за обратно виждане, червена кола, ниска, като спортен модел. Движеше се след него в продължение на мили. Намести огледалото, чудейки се дали не се е побъркал. „Какво искат от теб тези смотаняци?“ Но преди да довърши мисълта си, отговорът дойде сам: разбира се.