Ребека беше проговорила.
„Дяволите да те вземат, Ребека, ти го направи, наистина го разказа.“ Беше им разказала подробно какво беше направил и с нея, и с Малкълм Блис. Със силно разтуптяно сърце, внезапно обзет от паника, той залепи крак за педала на газта, приведе се напред, отвори жабката и измъкна картата. Пътят летеше под колелата на ягуара, скоростта мина седемдесет, а после — и осемдесет мили в час. От шофьорски курс в Хендън беше научил доста техники за избягване от преследване, но много от тях зависеха от познаването на местността, затова разгъна картата върху волана, който стабилизира с натиск от коленете, и запрелиства страниците. Намери страницата за Тетфорд и я натисна с пръст, за да не се затвори, като хвърли поглед в огледалото.
Не! Ръката му се отдели от картата. Не можеше да повярва. Автомобилът се беше разтворил в далечината. Беше сам на пътя.
— По дяволите.
Държеше колата стабилна, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не си въобразява. Нищо. Отзад се простираше само безмълвният път. Затършува за мобилния си телефон, вдигна го, занатиска бутоните с палец, за да провери дали не е получил съобщение — Сунес щеше да го предупреди, ако се беше случило нещо, щеше да му даде преднина, сигурен беше в това. Не беше получил съобщение, а пътят зад него беше пуст. Беше си го въобразил. Беше си въобразил всичко. „И ако и това не те накара да спреш и да се замислиш…“
— Така.
Пусна телефона върху седалката до шофьора, бутна встрани картата и остави колата да се движи още две мили в тишина, усещайки бученето на кръвта в главата си. Явно беше пренапрегнат, реши той, като забеляза треперещите си ръце. Когато се върнеше в Лондон, щеше да разкаже всичко на Сунес и Полина. Защото Лам просто си плетеше своята мрежа. Знаеше в сърцето си, че е точно така. „Изобщо не се надявай на нещо.“
Повтори си го безброй пъти, докато се движеше към Норфолк — покрай изоставени къщи със заковани прозорци по запуснати пътища, покрай купчини боклуци и изоставени парници. Така че, когато откри Лам, седнала на стъпалото пред задната врата, в светъл клин, жълти сандали с високи токове и тениска с лика на Шаная Туейн, да пуши цигара, беше успял да се убеди да не слуша нищо от това, което щеше да му каже.
— Трейси, какво искаш?
Тя дръпна от цигарата, погледна го през облачето дим и се усмихна.
— Искаш ли чай?
— Не, благодаря.
— Добре. — Тя кимна. Беше го наблюдавала като слиза от колата, с ослепителнобяла на слънчевата светлина риза, и като прекосява делящото го от гаража разстояние. Да. Беше се оказала права. Виждаше го по лицето му. А когато той си свали тъмните очила, докато приближаваше, видя как погледна, само веднъж, през рамо към пътя зад себе си. И този незначителен жест й каза всичко. „Не би трябвало да бъде тук и той го знае. Точно толкова нечестен е, колкото си мислех. Оказах се права — няма да бъде трудно.“ — За кого работиш?
Той пусна ключовете в джоба си и кимна към къщата.
— Можеш ли да намалиш музиката?
— Попитах за кого работиш.
Джак въздъхна.
— Не работя за никого. Аз съм ченге. Вече ти казах.
— Тогава онова момче… детето, оправено от Пендерецки, кой се интересува толкова от него?
— Само аз.
— Лъжец. — Трейси дръпна отново от цигарата си и я насочи към него. — Познавам твоя тип — в тази работа има пари, нали? Не знам кое е било онова момче, нито каквото и да било, но знаеш ли какво мисля? Мисля, че някой наистина, ама наистина иска да разбере. А когато някой наистина иска да знае, винаги са намесени пари. — Избърса дланите си в мръсния клин, прибра кичур коса зад ухото си и направи физиономия. Изкашля се, докато отдели храчката, и после я изплю на земята. — Пет тринулевки.
— Какво?
— Пет тринулевки и ще ти кажа…
— Пет хилядарки? Приличам ли ти на…
— Говоря сериозно — пет тринулевки и ще ти кажа точно какво се случи.
— Майната ти, Трейси. Голяма лъжкиня си. И не е нужно да плащам, за да те накарам да ми дадеш информация. Аз съм единственото, което те дели от работещия с мръсниците отряд и няма да се поколебая да…
— О, не. — Лицето й бавно се разтегна в усмивка. — Ще ми платиш.