Беше един през нощта: сега, след като екипът бе запознат с фактите и задачите си във връзка с разследването, след като бяха определили часа за започване на работата и Брокуел Парк беше отцепен, Сунес и някои от другите полицаи се прибраха по домовете си, за да си осигурят един-два безценни часа сън преди изгрева на слънцето. Кафъри не беше мигвал вече двайсет и четири часа, но не можеше да се отпусне. Влезе в стаята на старшия следовател, откри бутилката „Белс“ под бюрото си, наля малко в една голяма чаша за кафе и седна на бюрото, като непрекъснато клатеше колене и потупваше с пръсти по телефона. Когато не беше в състояние да издържа повече, вдигна слушалката и се свърза с интензивното отделение.
Но консултантът, мистър Френдшип, започваше да губи търпение.
— Коя част от „не“ не разбирате?
И затвори.
Кафъри се взира дълго в притихналия телефон. Можеше да набере отново номера, да издевателства двайсетина минути над болничния персонал, но знаеше, че се опитва да счупи тухлена стена с глава. Въздъхна, остави слушалката, напълни отново чашата, вдигна крака върху бюрото и седя известно време така, с разхлабена вратовръзка, вперил невиждащ поглед през прозореца към кройдънските небостъргачи, които светеха на фона на нощното небе.
Може би именно това беше случаят, който бе чакал през целия си живот — знаеше, че е така заради случилото се със собствения му брат преди повече от четвърт век…
„Четвърт век? Наистина ли мина толкова време, Юан? След колко време вече не са в състояние да направят ДНК проба? След колко време тялото изчезва в земята? Превръща се в пръст…“
Знаеше, че ще има проблеми с този случай. И те вече се бяха появили в спокойната интерлюдия на деня, размножаващи се като бацили.
Юан беше само на девет години. На същата възраст като Рори. Двамата братя се бяха скарали за нещо маловажно в къщичката на дървото. По-големият от тях, Юан, се беше смъкнал от дървото и се беше насочил намръщено покрай железопътната линия. Носеше кафяви сандали „Кларк“, кафяви шорти и горчиченожълта тениска. (Кафъри знаеше, че всички тези подробности са верни — спомняше си ги двойно: веднъж пряко и втори път — защото ги беше чел по-късно по афишите, когато Юан беше обявен за издирване.) Никой не го видя повече.
Джак беше наблюдавал как полицаите претърсват околностите на жп линията и тогава в душата му се бе родило твърдото решение един ден да се присъедини към техните редове. „Един ден, един ден ще те открия, Юан…“ И до днес живееше в същата малка къща в Южен Лондон, гледаща през задния двор и останките от жп линията към къщата на стареещия педофил, когото всички, в това число и полицията, подозираха, че е отговорен за изчезването на Юан. Иван Пендерецки. Претърсиха къщата на Пендерецки, но не откриха и следа от Юан, и така Пендерецки и Джак Кафъри продължаваха да са съседи, подобни на страдащи от непоносимост един към друг съпрузи, неразривно свързани в безсловесен дуел. Всички жени, с които беше спал Джак, бяха опитвали да го откъснат от тази обсебеност, да отслабят сложната магия, която съществуваше между него и високия полски педофил, но Кафъри никога дори не си беше направил труда да размисли и за миг над предоставения му избор — и дума не можеше да става за някакво сравнение. „Дори с Ребека?“ Ребека също искаше той да забрави за Юан. „И когато става дума за Ребека ли сравнението пак е немислимо?“
Изгълта скоча, напълни отново чашата и взе „Тайм Аут“ от бюрото си. Можеше да й се обади — знаеше къде би могла да бъде. Тя рядко спеше в апартамента си в Гринич.
— Не обичам да съм сред призраци.
Вместо това често се появяваше късно в къщата му и просто си лягаше, обгръщайки с ръце възглавницата, оставила тънката си пура „Данеман“ да дими в пепелника край леглото. Джак погледна часовника си. Беше късно, дори за Ребека. И ако й се обадеше, щеше да се наложи да й разкаже за случая „Пийч“, за приликите, но знаеше каква щеше да бъде реакцията й. Вместо това, придърпа напред стола си и отвори списанието.
За добилия позорна слава случай на сексуално насилие от миналото лято Морант казва: „Преживяването се оказа много полезно за моята работа: изведнъж осъзнах, че е лесно да гледаш измислено изнасилване в някой филм или да прочетеш нещо такова в книга, и да си въобразяваш, че разбираш. Но това всъщност са просто представления и действат като спасителна мрежа срещу бруталността. Реших, че е проява на снизхождение да се дават измислени представления“. Възприела тази мантра, през февруари тя предизвика бурни полемики и истинска медийна лудост, когато се оказа (или беше стратегическо „изтичане на информация“?), че смазаните и обезобразени гениталии в нейната „Случайна“ изложба са отливки, взети от реални жертви на изнасилване и сексуално малтретиране.