— Случило ли се е нещо? — попита той, поставил двете си ръце върху покрива, като оглеждаше улицата, за да се увери, че по тази лента не наближават автомобили. — Логан върна ли се?
— Върна се и си тръгна, направи ксерокопие на няколко формуляра за дейността си за деня и ги пусна в твоето отделение — нищо.
— По дяволите! — Наведе се, погледна в колата и кимна на съпруга на Мерилин. — Извинете ме за този език.
— Няма проблем.
— Пристигнаха няколко съобщения за теб — продължи Криотос, докато закопчаваше колана си и го гледаше внимателно. Отново й се стори изтощен. — Обади се зъболекарят, иска да говори с теб, и някой си Гъмър. О, и в телефонната централа на Уест Енд са намерили Чамп Кеодуа-не-помня-какво-точно, ако все още желаеш да се видиш с него.
— Пийч?
— Няма промяна. — Мерилин кимна към прозорците на стаята си, по чийто сребрист противовзривен слой подскачаше слънчевата светлина. — Дани все още е там.
— По дяволите.
— Знам. Не е в най-доброто си настроение.
— Добре. — Кафъри се изправи и почука по покрива на автомобила. — Добре, благодаря ти, Мерилин. До утре.
Стаята на Криотос беше празна, а в стаята на старшия следовател Дани попълваше листовете за дейността си през месеца. До нея стоеше отворена бутилка „Гленфидич“ — любезност от страна на една журналистка от неделен таблоид, подготвяща статия за географското разпределение на престъпността, която благодарение на оказаната й от Кафъри и Сунес помощ бе успяла да напише цели три статии.
— Дани?
Тя вдигна поглед.
— О. Ти ли си?
И върна цялото си внимание към своята работа.
Джак постоя неловко край вратата, вперил очи в нея. Не знаеше дали да си тръгне или да остане. Когато стана ясно, че тя твърдо бе решила да не говори с него, младият мъж седна на бюрото си, сплел ръце върху корема, и се взря безмълвно през прозореца. Не след дълго Сунес се пречупи.
— Така. — Подписа формуляра, хвърли химикалката върху бюрото и се облегна на стола си. — Изплюй камъчето.
— Добре… — Той постави дланите си на бюрото и погледна за момент през прозореца, несигурен откъде да започне. — Аз… — Обърна се към нея. — Виж, във връзка с тази сутрин.
— Да?
— Съжалявам.
Даниела присви устни и го изгледа подозрително с тесните си сини очи.
— Беше прекалено — продължи той. — Този случай, както знаеш, не ми е по сърце, поради добре известни ти причини… и ми се струва, че почти не съм спал. — Сви рамене. — Означава просто, че съжалявам.
Устата й остана все така недоволно стисната.
— Ясно. — Взе химикалката и почука с нея по бюрото, обърна я, чукна отново, загледана в бюрото. Понечи да каже нещо, после се отказа и разтри глава. Протегна ръце във въздуха и погледна през прозореца. — О, по дяволите. Май ще трябва да ти простя.
— Е, благодаря — въздъхна Кафъри. — Нали се сещаш, благодаря ти за рекламата.
— Няма защо. — Сунес пъхна пръст в ухото си и го завъртя енергично, поглеждайки странично към него. — „Не знам дали бих могъл да си завра главата толкова дълбоко в задника.“ Не можа ли да измислиш нещо по-добро?
— Следващия път ще се постарая.
— Направи го — отвърна тя, изви стола си така, че да се озове с лице към него, поставила длани върху корема си. — Между другото — забелязал ли си това? — Разтърси корема си нагоре-надолу. — Забелязал ли си го? Отслабвам. — Вдигна поглед към лицето му; изражението й беше сериозно. — И не спомена ли нещо, че ми дължиш една вечеря?
— Дължа ли ти?
— Да, дължиш ми. Каза, че ако всички вестници не са писали за Гордън Уордел, ще ме черпиш една вечеря.
— И не се ли оказах прав?
— Няма значение. Аз съм ти шеф.
— Значи се оказах прав.
— Може би.
— В крайна сметка трябваше да ти простя, Джак, днес нямам транспорт — Полина взе биймъра.
Не обсъдиха къде да отидат. Просто влязоха в ягуара и подкараха към Брикстън, сякаш това бе най-естественото място на земята, на което да бъдат, сякаш бяха привлечени от държаната в плен река Ефра да се движат успоредно на нейното течение. Краищата на Брикстън, където смущаващият прах в очите на нощните клубове и домовете на изкуствата не беше проникнал, бяха все още самотни и опасни. Тук съсухрени мъже в окаляни анцузи и сламени шапки с крещящи изкуствени цветя по периферията вдигаха очи към звездите и уличните лампи и изричаха с шепот луди слова, предназначени за ушите на луната. Тук уличните лампи бяха отнесени от пушките на местните бабаити и единственото осветление бяха студените кубове с ултравиолетова светлина в магазините. Бяха инсталирани, за да възпират наркоманите да сядат на входа им, тъй като правеха невидими вените на ръцете им. В Централен Брикстън истинският нощен живот все още не беше започнал — беше прекалено рано — и „Биг Бар“, и „Фридж“, и „Мас“ все още тънеха в тишина. Едва към полунощ Централен Брикстън се превръщаше в малка Ибиса — задръстване на уличното движение и оскъдно облечени балеарски момичета, застанали прави и подали глави през покривите на колите, махайки на света. Когато спряха на „Коулдхарбър Лейн“ Кафъри посрещна с радост сравнително добрата осветеност и топлота.