Той спря пред банкомата.
— Искам около четирийсет лири.
— Бих се бръкнала повечко, ако бях на твое място. Аз не съм ти някое евтино момиченце, с което си излязъл на среща.
Сунес стоеше с ръце в джобовете и с гръб към него, опитвайки се да засрами с поглед просякинята с бебе на ръце, която седеше под банкомата. Джак провери баланса си. Цифрата, която беше дал на Трейси Лам, не беше случайна — знаеше с колко банката можеше да му разреши да прехвърли кредита си при толкова кратко предизвестие. Три хиляди лири. „Какво може да се купи с три хилядарки?“ Колкото и да си казваше, че тя е лъжкиня и стара, опитна измамница, сърцето му, което не спираше да се надява, колкото и жалко да беше всичко това, не му даваше мира с постоянното си натякване: „ами ако, ами ако, ами ако…“.
— Така. — Прибра в джоба си парите, огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и кимна към „Коулдхарбър Лейн“. — Значи вечеря?
Заселниците от Уиндръш, предявявали някога претенции към тези няколко улици, бяха изтикани от Централен Брикстън към тесните околни капиляри. Бяха останали няколко истински черни пъба — малко заведения, където можеше да влезеш в събота следобед и да видиш младежи да играят на домино, да крещят, да се пляскат по бедрата, да хващат мобилните си телефони, за да запознаят с обратите на играта отсъстващи приятели. Сега „Коулдхарбър Лейн“ беше предназначена предимно за новия тип обитатели на квартала. Кафъри и Сунес избраха едно заведение близо до площада, „Сатей Бар“, декорирано с огледала и напомнящи райски птици цветя във високи стъклени вази. Поръчаха шишчета по малайски и оризови кубчета и две бири „Сингха“ и се настаниха на една масичка до прозореца. Даниела се намести удобно, разкопча сакото си и остави пейджъра си на масата между двамата.
— Харесва ми тук. — Наклони се малко напред и погледна през прозореца. — Тази улица е толкова модерна, че ако стоиш достатъчно дълго неподвижно в малката си пещера, от време на време ще ти излезе късмета да видиш някоя знаменитост, излязла от прикритието си. Веднъж видях тук Каприс, сигурна съм, че беше тя, беше с онези… — Пое въздух през стиснатите си зъби и направи няколко резки движения с изпънати длани към горната част на бедрата си… — с онези червени шорти, стигащи ей дотук, както и онази, с големите цици, как й беше името? От време на време надебелява като мен. Сещаш се. С голямата уста.
— Не знам.
Сунес се усмихна криво и взе едно шишче.
— Това е първият признак за депресия.
— Кое?
— Загубата на интерес към секса.
— Не съм изгубил интерес към секса.
— О, да бе — посочи го с вилицата с набоденото парче месо тя, — денят, в който умреш, ще бъде денят, в който си изгубил интереса си към секса, Джак Кафъри.
— Аз просто… — Младият мъж разви ножа и вилицата си от салфетката и придърпа чинията към себе си. Гледа около минута храната, после се облегна напред, поставил лакти от двете страни на чинията. — Колко време вече си в полицията, Дани? Петнайсет-шестнайсет години?
— И останалото… знам, че имам лице на ангелче, но от трийсетте ме делят само девет години.
— А спомняш ли си времето, когато си започнала? Помниш ли какво ти се е въртяло в главата?
— О, да. Бях силно развълнувана. Веднага се разбра, че съм там — от мига, в който отидох в Хендън. Но — додаде тя, като акцентира думата с няколко мушкащи движения с вилицата, на чийто връх висеше парче месо, — никога не съм се възползвала от това, Джак. Дори когато светът се промени и можех да се възползвам, никога не съм го правила. — Пъхна храната в устата си и известно време дъвка мълчаливо. — Разбира се, това не означава, че съм целувала някога нечий задник. Нито пък предник.