— И все още ли ти харесва?
— Целуването на предници ли?
Кафъри се усмихна.
— Полицията.
— Да. Все още я харесвам. Всяка минута от работата си в нея.
— И никога не ти се е струвало, че си се захванала с тази работа с неправилни мотиви?
— Не. — Сунес пъхна оризови кубчета в устата си и се огледа, като дъвчеше интензивно, вперила поглед в някаква точка над главата му. — Но пък на мен не ми се е случвало нищо подобно на онова, което те е сполетяло, когато си бил момче.
Тук Джак се изкашля и се облегна назад, загледан в съдържанието на чинията си. Знаеше, че Даниела чака той да започне. Изведнъж апетитът му секна.
— Ти знаеш, нали… — Вдигна очи и я погледна. — Знаеш, че аз влязох в полицията заради шибаната си идея, че ще намеря Юа… — Направи пауза. — Че ще намеря брат си.
— Да, не е нужно да бъдеш гений, за да го разбереш.
Джак се приведе напред.
— Но, Дани, не мога да се освободя от това. Получавам случай като Рори Пийч и изведнъж ставам отново десетгодишен, юмруците ми се свиват от само себе си и ми се иска да ги наредя както подобава… иска ми се да се бия с тях с голи ръце.
— Значи от време на време се разгневяваш. Какво толкова има?
— Какво има ли? Ами — рече той, като приближи запалката до цигарата си, — някой ден работата ще стане съвсем дебела, усещам го. Някой ден някой ще ме изкара от нерви и ще направя нещо, което няма да мога да поправя. — Дръпна от цигарата и задържа дима в дробовете си, отметнал назад глава, затворил очи. После изпусна дима и остави цигарата в пепелника. — Става дума за перспективата, нали така го наричат, „перспектива“? Виж какво направих в болницата… виж как се нахвърлих отгоре ти, опитвайки да те накарам да приемеш, че е замесен още някой…
— А, чакай — прекъсна го Сунес. — Знам какво ще кажеш.
— Така ли?
— Да. — Натопи месото в соса с фъстъци и откъсна със зъби едно парченце от шишчето. — Да, и аз също съм мислила по този въпрос. Според теб там има още някой. Друго семейство.
— Да. Казах ти, аз съм куче, което не си пуска кокала.
— Всичко е наред, Джак — увери го тя, докато дъвчеше усилено. — Говорих с шефа за това — мога да ти дам двама от външния екип. Прави каквото искаш с тях — само ги върни усмихнати. Съгласен?
Той я изгледа внимателно.
— Подмазваш ми се.
— Не. Не. Не се подмазвам. Мисля, че може и да си прав. А сега, вместо да стоиш пред мен зяпнал като някой глупак, по-добре кажи едно „благодаря“.
Младият мъж поклати глава.
— Добре — рече той. — Добре — благодаря, Дани. Благодаря.
— Няма защо. И вземи да махнеш това — боцна цигарата му с шиша си, — и си довърши яденето. Изглеждаш така, сякаш ако се нахраниш както трябва, ще умреш от пръсване на стомаха.
Кафъри смачка цигарата, но когато придърпа отново чинията към себе си, установи, че все така не е в състояние да се съсредоточи върху храната.
— Какво е станало в онази къща, Дани? — попита след малко той. — Какво, по дяволите, е станало в нея?
Тя си помогна с вилицата, за да събори останалото по шиша месо в соса в чинията си.
— Просто е. Рори Пийч е бил изнасилен. От баща си. Случват се и такива неща.
— Какво в такъв случай е ставало в това семейство?
— Не знам. — Даниела пъхна поредното парче говеждо в устата си и задъвка. — Често съм се питала какво е да изнасилваш. Това е едно от нещата, за които се питат жените — не какво е да бъдеш изнасилена, а какво е да бъдеш този, който изнасилва. Не е особено политически коректно за една стара лесбийка, нали? — Отпи от бирата си и избърса уста. — Веднъж разговарях с един изнасилвач и знаеш ли какво каза той? Той каза, а аз запомних всяка негова дума, защото именно тогава разбрах, че колкото и силно да си привързвам гърдите към гръдния кош, за да ги прикривам, и колкото и ниско да си подстригвам косата, никога няма да разбера истински какво е да си мъж. Та той каза: „Все едно сърцето ти се е подало навън, все едно си захапал парче животинска кожа толкова силно, че челюстта ти се спуква, то е като надървянето, което слага край на всички надървяния, сякаш ти измъкват душата през патката“. — Сунес се облегна назад, мушкайки разсеяно месото с вилицата си. — Хубавки лунатични песнички, а? — Спря. Кафъри се беше изправил. — Хей, къде отиваш?