— Искаш ли още нещо за пиене?
— Да. — Беше озадачена. — Да, продължавай в такъв случай — още една бира. — Напълни устата си с храна и задъвка, като го гледаше как се приближава към бара, питайки се какво беше казала, за да предизвика тази реакция. Нещо в Кафъри наистина беше объркано — в това нямаше съмнение. Понякога гледаше като вързан лъв. Когато се върна с напитките, беше притихнал. — Джак… какво има? Хайде, кажи ми.
— Мисля да се обадя на Ребека.
— Как е тя?
— Добре е.
— Чудесно. Е, поздрави я тогава от мен. — Сунес се наведе напред и му взе чинията. — Не го искаш, нали?
— Не… давай.
Тя прехвърли онова, което беше оставил, в своята чиния, и се зае с него. Приключиха рано вечерята, а Кафъри установи, че няма нужда от допълнителната сума, която беше изтеглил.
Гласът на Ребека прозвуча неопределено по телефона.
— Джак… къде съм… Божичко, искам да кажа… — Пое въздух. — Извинявай, имах предвид къде си?
— Добре ли си?
— Аз… не знам… пияна съм, струва ми се. Мисля, че съм изгубена, Джак.
— Къде си?
— Във… нали се сещаш, в галерията.
— Същата, от която вече съм те вземал ли?
— Така ми се струва.
— Съвсем наблизо съм. Чакай ме.
„Сатей бар“ беше само на стотина метра от „Еър Галъри“. Младият мъж влезе, уморените му очи щипеха от дима, докато се движеше из бара покрай висящи алуминиеви табла, излети от смола колони, волфрамови точици светлина, без да среща студените, сякаш принадлежащи на друг свят погледи на модерните лица в полумрака. Когато най-сетне откри Ребека на втория етаж, постоя известно време и наблюдава, все едно виждаше друг свят.
В напълно осветен стъклен шкаф бяха изложени модели на патологични екземпляри в цветни течности. Пред него, на съответстващи на обстановката столове, седяха четири момичета с бледи източноевропейски лица и геометрични прически. Имаха напрегнати изражения и слушаха, приведени напред, мъжа, който седеше на червения пластмасов диван срещу тях. Той беше висок и впечатляващ, облечен с черно поло, и Джак разпозна в негово лице журналиста от едно късно нощно предаване от Четвърти канал.
— Като преградените прозорци на Микеланджело в библиотеката на Медичите, това са вагини, които отиват наникъде — казваше той, отхапвайки със завидна точност крайчетата на думите. — Те преобръщат естествения ред на фалоцентричното общество; те създават органичното, органоподобното там, където обсебената от мъжкото начало перспектива мисли, че трябва да има пространство. Те казват: „Гледайте! Гледайте племенността, гледайте вагиналността — не я пренебрегвайте!“.
Той говореше за работата на Ребека, която седеше до него. Беше се свила в гънката на дивана, облечена с тениска и синя като водни кончета пола. Беше допряла брадичка в гърдите си, обвила свободно с длани отворената бутилка абсент, която бе поставила върху голите си колене и, макар никой да не показваше, че забелязва, беше потънала в дълбок сън.
— Беки. — Кафъри застана между малобройната публика и дивана и протегна ръка към нея. — Хайде, Беки.
Журналистът спря да говори и се обърна към него.
— Да? — Притисна длан към гърдите си и сниши брадичка. — Искате да питате нещо ли?
Джак се наведе и се вгледа в лицето на Ребека.
— Ребека? — Тя не помръдна. Беше си отрязала косата, откакто не се бяха виждали — стоеше на диви валма около малкото й изцапано лице. В краищата на очите й се бяха образували две черни петна от очната линия. Приличаше на препила участничка в тийнейджърско парти. Малка пияна жена-елф. — Беки… хайде.
Хвана ръката й, отдели я от бутилката и тя се размърда.
— Ъ? — Вдигна очи и те описаха странни зигзагообразни движения. — Джак?
Дъхът й беше кисел.
— Хайде. — Взе бутилката от ръцете й и я остави на масата. — Да вървим.
Обгърна я с едната си ръка през раменете и се наведе, за да я обхване с другата през кръста.
— Тя тръгва ли си? — попита кротко журналистът.
— Да.
Той повдигна рамене и се обърна отново към своите слушателки.
— Корнелиус Кориг, например, би могъл да използва друг подход към темата за сексуалния тормоз…
Жените разкръстосаха и отново кръстосаха крака с абсолютната симетрия на танцова трупа и се приведоха напред, без да обръщат внимание на Ребека, с вперени в журналиста погледи, готови да всмучат всяка негова дума.