— Банда смотаняци — обяви внезапно тя, като се дръпна от ръцете на Кафъри. — Не виждате ли, че всичко това са глупости? — Грабна бутилката абсент от масата и я размаха свирепо. Течността се раздвижи като разтопени диаманти на светлината, запръска по пода и момичетата вдигнаха изненадано очи. — Всичко това е една огромна шега — не разбирате ли? Шегата е за ваша сметка. — Спря за момент, като се полюляваше леко, сякаш бе изненадана, че стои прави. — Вие… вие… — Направи крачка назад и за малко не изгуби равновесие, но успя да протегне ръка, за да се подпре. — О… — Спря рязко, като дишаше тежко, и се огледа безпомощно. — Джак?
— Да. Хайде да вървим.
— Искам да си вървя… — Прегърби се леко и заплака. — Искам да си отида вкъщи.
Кафъри успя да я измъкне от клуба, без да привлича внимание. Напъха я в колата и тя стоя неподвижно на мястото си, с отпусната до прозореца глава и длани в скута, докато той караше мълчаливо из Дълич. От време на време хвърляше поглед към нея, питайки се как бе позволила да се превърне в нещо, което излагаха на показ. Ребека се отличаваше с умението си да оцелява. Струваше му се невероятно, че я вижда толкова деградирала, толкова безпомощна, толкова беззащитна. На светлината на фаровете на колите, с които се разминаваха, лицето й изглеждаше сиво, а устата — синкава.
Спряха на светофар в Дълич, пред бяла вила — със същия успех можеха да се намират в някое пенсилванско село, а не в Южен Лондон, и той протегна ръка, за да я докосне по главата, да погали щръкналите туфи коса.
— Ребека? Как я караш?
Тя отвори очи и щом го видя, му се усмихна смутено.
— Здравей, Джак — прошепна тя. — Обичам те.
Кафъри се усмихна.
— Добре ли си? — Устата й изглеждаше пурпурна в мрака. — А?
— Не. — Отпусна длани. Трепереше. — Всъщност не съм добре.
— Какво има? — Младата жена затърси опипом вратата, краката й замърдаха по каучуковата постелка на пода. — Беки? — Но преди да бе успял да отбие до тротоара, тя подаде глава през вратата и повърна на асфалта, тялото й трепереше, от очите й бликнаха сълзи. — О, боже, Беки.
Джак разтри гърба й с едната си ръка, като следеше движението в огледалото за обратно виждане, търсейки място да спре. Тя се тресеше и плачеше, избърса устата си с ръка и се опита да затвори вратата с другата.
— Съжалявам. Съжалявам…
— Няма нищо. Само минутка, само минутка…
Светлините на светофара се смениха и той пресече пътя на колите, за да спре край тротоара. Ребека се отпусна тежко на седалката, като ридаеше, поставила длан върху устата, а по бузите й се стичаха черни от спиралата вадички. Той не можеше да си спомни кога за последен път я бе виждал да плаче.
— Ела тук, ела тук…
Опита да я придърпа към себе си, но тя го блъсна.
— Не… не ме докосвай. Отвратителна съм.
— Беки?
— Взех малко хероин.
— Какво?
— Хероин.
— О, за бога. — Кафъри въздъхна, отпусна се на седалката си, вдигна поглед към тавана. — Кога?
— Не знам. Не знам — може би преди няколко часа…
— Защо?
— Аз… — Завъртя очи към него и младият мъж се зачуди как така не беше разпознал досега характерния оцъклен вид. — Исках да го опитам.
— Всичко ли трябва да опиташ? Всяко едно от шибаните неща, без изключение? — Тя избърса уста и не отговори. Шофьорите забавяха, когато минаваха покрай тях, за да видят какво става, дали не се води спор. Джак се пресегна и дръпна вратата, така че светлината да не превръща купето в добре осветена сцена, готова за погледите на минаващите. — Това първият ти път ли е? — Ребека кимна. — Добре. — Включи двигателя на ягуара. — Няма да ти чета конско. Прибираме се вкъщи.
В Брокли й помогна да се измие и я накара да изпие един чай. Тя седеше като дете в леглото, облякла една от неговите ризи, обхванала с две ръце голямата чаша, с вцепенено, бледо лице.
— Ще повикам лекар.
— Не. Добре съм. — Младата жена се взря в дъното на чашата. — Вече се чувствам по-добре. А ти ще… — Замълча и, без да го погледне, довърши мисълта си. — … ще си легнеш ли в леглото? — Кафъри, който стоеше на прага, опрял ръце в касата на вратата, поклати глава. — Не ли?
— Не.
— Разбирам. — Помълча малко, сякаш предъвкваше в ума си новото му решение. И изведнъж пусна чашата и прикри с длани лицето си. Чашата се търкулна от леглото и се разби на дървения под. — О, Джак — зарида тя, — изгубена съм.