— Добре, добре.
Той седна на леглото и заразтрива гърба й.
— Изгубена съм. Преди знаех къде съм, но вече… вече просто нямам представа.
Плачеше толкова горчиво, сякаш за всичко — за всяко дребно разочарование, за всяко нещо, което беше губила някога. По бузите й се стичаха сълзи.
— Беки… — Джак я прегърна и я целуна по главата. — Не може да продължаваш така.
— Знам. — Раменете й се тресяха, вратът й беше станал горещ. Тя поклати глава. — Знам.
— Какво смяташ да правиш тогава?
— Не знам… Аз…
Разтърка очи и пое няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки да се овладее.
— Ребека? — Кафъри сведе глава, за да я погледне в очите. — Какво смяташ да правиш? — Тя избърса сълзите от бузите си. Дишането й ставаше по-равномерно. — А?
— Ух. — Младата жена извърна глава. — Ще… Не знам, ще кажа истината, може би.
— Добре…
— Не, имам предвид наистина да кажа истината. — Вдигна ръце, после ги отпусна отново. — Джак.
— Какво?
— Аз… аз излъгах. Малко — додаде със заекване. — Не… не малко, а много. Джак, аз те лъгах — през цялото време те лъгах и сега съжалявам толкова, и всичко това с нас стана заради моите лъжи, всичко е по моя вина, и…
— Хей… шшт, хайде, успокой се, за какво си лъгала?
— Ще ме намразиш…
— За какво си лъгала?
— За Малкълм.
— Какво за него?
Ребека си пое дълбоко въздух, затвори очи и ги стисна, и заговори на въздуха, сякаш рецитираше трудно запомнено стихотворение.
— Не помня какво се случи, Джак. Последното, което помня, е как яхнах велосипеда си, за да отида в дома на Малкълм… и нищо повече, докато ти тръгна за погребението на Пол. — Мълчание. Тя отвори очи и го погледна. — Джак… знам, че обърках всичко и съжалявам… просто мислех… ох, не знам… мислех, че нещо не е наред с мен, щом не си спомням… или… или…
Кафъри отпусна тежко глава и дълго седя мълчаливо. Значи това бе причината за странното й поведение. Помисли си за показанията й, дадени в болницата, за следствието, за мъртвото тяло на съквартирантката й в коридора, за увесената от тавана на кухнята Ребека. И тогава осъзна, че тя току-що бе признала това, за да направи крачка към него.
— За това ли беше всичко? Сексът?
— Бях уплашена, трябва да съм мислела, че може внезапно да си спомня, докато се… добре де, чукаме. — Заби кокалчетата на пръстите в очите си. — Знам, че е глупаво.
— Защото аз се опитвах да те накарам да мислиш за него?
Ребека кимна, изви долната си устна под зъбите. Целият грим от очите й беше вече по лицето, ресниците й бяха меки и оголени.
— Не си се обадила в полицията за онова, нали?
— Разбира се, че не — нали не си го мислел наистина…?
— По дяволите, Ребека! — Придърпа я по-близо към себе си и завря лице в косите й. — По дяволите!
26
(26 юли)
— Да? Ало?
Женски глас от телефонния секретар в коридора проехтя из цялата къща. Изтегналата се на пода край радиатора Бенедикт се събуди рязко и залази сляпо по посока на звука.
— Ало, това е съобщение за мистър и мисис Чърч. Надявам се, че съм набрала верния номер. Казвам се Лий и се обаждам от агенция „Хелстън Котидж“ и, ъъъ… очаквахме ви в Лупин Котидж в Константин в неделя и се обаждам, защото нямаме вест от вас и искаме да се уверим, че всичко е наред. И, ъъъ, става дума също така, мистър Чърч, че, тъй като не сте се обадили, за да се откажете официално, ще се наложи да, съжалявам да го кажа, може да се наложи да ви таксуваме за Лупин Котидж, ако нямаме все така вести от вас и може да изгубите депозита си. Нищо чудно нещо да ви е задържало, но непременно ми се обадете и ме уведомете. Така. — Направи кратка пауза. — Така. Това е всичко. Така че довиждане засега.
— Не!
— О, и е около девет часа сутринта, четвъртък. Може да опитам да ви се обадя отново през уикенда, просто за да се уверя, че всичко е наред. Благодаря ви.
Телефонът щракна, лентата забръмча, последва поредица от щракания и старият телефонен секретар превъртя лентата.
— Майната ти, майната ти, майната ти. — Бенедикт скочи към вратата и се развика: — Ще те убия. — Задумка по вратата с изранените си ръце. — Шибана кучка! С шибания си депозит. Мръсна кучка. Хал!… Джош! Чувате ли ме? Чувате ли ме? Толкова ви обичам, толкова ви обичам…