Трейси Лам беше в добро настроение. „Готвиш — рече си тя, — сега вече готвиш.“ Сложи си ролки, големи розови ролки, които блестяха като захарен пандишпан. Когато косата й беше готова, не я среса. Само я напръска с малко лак, обу обувки и, с чаша чай и кофа, пълна с всевъзможни боклуци, в ръка, с ключовете и чашката за храчене в джоба на жилетката, напусна къщата през задната врата, като си мислеше за сангрия и евтини, силни цигари. Дори си тананикаше.
Закара датсуна до каменоломната и го паркира с лице към дърветата. Под храсталака седеше анорексично, дръгливо куче, вдигнало поглед към караваната.
— Марш! — Ритна към кучето и то се затътри към живия плет. Краката му бяха толкова огънати, че коремът му почти се влачеше по земята. — Точно така, марш оттук. Чупката.
Остави чашата с чая на багажника на един ръждясал стар „Форд Сиера“ и затърси ключовете из джобовете си. Карл винаги й беше казвал да лъже за онова, което държеше в караваната, но Карл вече беше мъртъв и нямаше причина да му се подчинява.
Кафъри и Ребека спаха заедно, изтощени, свити на кълбо на леглото му. Лицето й беше опряно в ръката му, така че той усещаше движенията и потръпването му в съня й. Тя беше с тениска и бельо и макар да я беше прегърнал, той се стараеше да не влага сексуален елемент в близостта им, да остави някакво въздушно пространство между телата им. На сутринта измъкна внимателно ръка и стана, без да я събужда. Взе душ, избръсна се грижливо, облече добре скроен италиански костюм, наследство от едно бивше гадже, сложи си сива вратовръзка на Версаче и насочи мислите си към предстоящия пазарлък с управителя на банката.
Когато слезе долу, Ребека се движеше из кухнята по джинси и правеше кафе; напомняше му малко момче с новата си прическа. Щом го видя в костюма, тя подсвирна:
— Боже мили, изглеждаш великолепно. — Джак се усмихна. — Къде отиваш?
— В офиса. — Оправи вратовръзката и си наля кафе. Тя изглеждаше отпочинала. Всъщност изглеждаше невероятно добре, като се има предвид случилото се предишната нощ. За момент той се изпълни с надежда относно съвместното си бъдеще с нея, докато седеше на масата с чашата кафе в ръка и я гледаше как се движи напред-назад, как отваря хладилника; за момент си помисли, че всичко би могло да бъде съвсем лесно. Но после си рече: „Може би се дължи просто на хероина — нали така говорят? В началото от него изглеждаш страхотно…“. След това се сети къде се готвеше да ходи днес и как беше редно да анулира срещата си, как беше редно да се опита да върне жеста, който беше направила Ребека, и от това настроението му се сгромоляса така светкавично, че главата го заболя мигновено. Изгълта кафето, стана и я целуна бързо по челото. — Отивам в офиса.
След неговото излизане младата жена отиде в градината и легна по гръб в тревата. Беше прекрасен ден — толкова син, само няколко облачета плуваха по небето. Тя лежеше, обгърната от тишина, в очакване да усети какво чувства във връзка със станалото. Беше го направила. Беше направила крачки, големи, големи крачки. Беше се държала надменно с един от най-големите лондонски критици в областта на изобразителното изкуство и сега щеше да й се наложи да се реабилитира по някакъв начин. Не беше обаче убедена, че е постъпила неправилно: всеки път, когато опитваше да бъде искрена със себе си и да обмисли сериозно това, мислите й отлитаха като сапунен мехур от глупава детска игра. Може би беше от хероина, може би заради това наркоманите се примиряваха с повръщането първите няколко пъти, само и само да си осигурят подобно вцепенение за известно време. Действието му не трябваше ли да е отминало вече? Имаше усещането, че се беше случило нещо много важно, че се беше завъртяла и най-после гледаше в правилната посока и че би трябвало да се чувства много уплашена и същевременно — на седмото небе. Но тогава се сети за Джак, как я беше целунал по ново остриганата коса — „Джак, ти не се ядоса, не ми каза да си вървя“, и разбра, че всичко беше наред, че в крайна сметка можеше да бъде спокойна. А когато отпусна длани върху лицето си, с изненада установи, че се усмихва.
Главният мозък е нещо като млечно желе върху стебло, което плува из черепа в предпазна суроватка. Тъканите му не могат да бъдат компресирани, без да се увредят, нито да оцелеят дори за кратко без кислород. Затова има много начини да бъде наранен този чувствителен, неразгадан орган: може да бъде притиснат към черепа в резултат на кръвоизлив или от тумор, да умре от глад, защото не се захранва с кръв в резултат на травма или удар, може да се усуче толкова светкавично вътре в черепа, че съединителната му тъкан да се среже, може да бъде натиснат надолу заради подуване и кървене, докато почти бъде изтикан през дупката в основата на черепа или да бъде разтърсен, така че да се понесе като снежна вихрушка из черепа. Ако малко дете например, бъде хвърлено по гръб върху циментов под, има вероятност главният му мозък, в отговор на силите на засмукване и на законите за увеличаването и намаляването на скоростта, да полети с голяма сила назад и след това — напред от точката на удара, където ще се надере и разкъса в неравната вътрешна, диаметрално противоположна повърхност на черепа. Този феномен води до нараняването „контраудар“. Точно такъв удар бе нанесъл Иван Пендерецки на малкото момче, което беше затворил в подобната на тунел колиба от ръждясала ламарина с циментов под в Ромни Маршис.