По странна прищявка на съдбата Карл Лам видя всичко това. Беше студена октомврийска нощ през седемдесетте години и той стоеше до прозореца на колибата и пушеше цигара, като чакаше едрият поляк да приключи с момчето, за да може след това да се възползва от него и той самият. Детето оказа съпротива и когато падна, Лам разбра веднага, че нещо не е наред — нямаше кръв, но в начина, по който се разшириха зениците на момчето, имаше нещо зловещо, както и в начина, по който се отпусна.
— О, по дяволите! — възкликна той, хвърли цигарата си през прозореца и се отдаде на обземащата го паника. — Дяволите да го вземат… какво ще правим сега?
В погледа на Пендерецки обаче прочете, че не ставаше дума какво ще правят те двамата, а какво ще прави Карл. Той трябваше да се справи със станалото, той трябваше да намери начин да се отърве от момчето. Карл беше млад, все още само на двайсет и три години, и все още изпитваше известно страхопочитание към Иван Пендерецки, който по онова време беше лидерът на местната дружинка педофили. Затова се подчини без спорове, вдигна разбитото, все още пулсиращо нещо от пода, като очакваше, че след минути ще държи в ръцете си мъртво тяло. Тяло, за което трябваше да намери някаква дупка. По време на дългия път до дома, докато детето потръпваше от спазми под одеялото на задната седалка, Карл мина покрай язовири и езера и дори под голямата река Темза, която се виеше като змия под лунната светлина, непоколебимо напредваща към естуара си. Можеше да спре и да го хвърли там, но някак си не намираше сили за това. Беше направил много през краткия си живот, но никога досега не се беше отървавал от мъртво тяло. Нещо, може би страх, може би превъзмогващо всичко останало усещане за значимостта на случилото се, не му позволяваше да спре и да се отърве от детето.
Щом се върна в Норфолк, постави момчето на дивана, извади една бира, пусна музика и седна във фотьойла, за да го наблюдава как умира, като се питаше как щеше да се избави от него и дали би могъл да нареже на парчета труп, без да повърне. Минутите се превръщаха в часове, лицето на момчето се поду чудовищно, часовете станаха дни, а то продължаваше да диша, свързано с възглавницата от една сребриста нишка слюнка. Дясната му ръка и крак се свиха като птичи пръсти, но когато на третия ден Карл постави длан на рамото му и го разтърси, то се надигна и седна, като повърна върху горчиченожълтата си тениска.
— Проклето животно.
Трейси, която по онова време беше все още тийнейджърка, беше бясна от това вмешателство в живота й. Тя излетя навън и застана край хангара, запали едно „Марлборо“ и обърна ядосано гръб към къщата. Карл не я удостои с внимание. Той крачеше из стаята, като гледаше момчето и се чудеше дали би могъл да го убие, без да отлага повече. Реши, че е достатъчно да го откара малко встрани от шосето и да го изхвърли навън… но не знаеше какво си спомня то от нощта в тенекиената колиба и кого би могло да посочи. Може би трябваше просто да го закара до Лондон и да го връчи на Пендерецки, но той все още го плашеше. Беше се озовал в задънена улица. Огледа детето, опитвайки се да прецени дали някой би платил за него. Дясната страна на лицето му беше съсипана, подута и увиснала надолу, като разтопена. От устата му непрестанно течаха лиги. Общо взето, не виждаше за какво можеше да става. През следващите няколко дни Карл многократно вземаше решение да го убие. И също толкова пъти установи, че няма кураж да го направи. И тогава внезапно нещо сложи край на нерешителността му. Той забеляза, че момчето се променя.