Процесът беше бавен, но постепенно, като по чудо, парализата на лицето му започваше да се коригира и лигавенето престана. Детето все още правеше гримаси и подскачаше от неконтролируеми спазми, главата му изведнъж се отпускаше напред или назад, като на бебе, което опитва да се измъкне от висок стол, а когато, след около месец, то се изправи и опита да ходи със сочещо надолу, като конско копито, дясно стъпало, на Карл не му беше трудно да пренебрегне този факт. Пред него се отваряха нови възможности.
Промяната в поведението на Карл не убягна от вниманието на Трейси. И тя я радваше. Вече не беше навъсен и не избухваше на всеки пет минути. Една нощ тя чу шум откъм банята, шум, който отекваше из тъмната къща, животински писъци и тъпи удари от тяло, бъхтено в чугунената вана. Когато се качи на пръсти на горния етаж, Трейси се натъкна на брат си, който тъкмо излизаше от банята с мрачно изражение. Беше изпотен, отбягна погледа й и тя разбра, без да знае как, че отсега нататък момчето щеше да бъде специален приятел на Карл.
И се оказа права. Когато се напиеше през уикендите, Карл слизаше по стълбището по тениска и с цигара между зъбите в дневната, където Трейси и момчето гледаха телевизия. Никога не казваше нищо, не щракваше с пръсти, не повикваше с жест, не правеше каквото и да било, само включваше осветлението, така че и двамата вдигаха погледи, и стоеше там, докато момчето се изправяше и се запътваше с куцукане към вратата. Трейси усилваше звука на телевизора и започваше да пуши цигарите по-бързо през тези нощи, опитвайки да не мисли за онова, което ставаше на горния етаж. В продължение на дни след тези епизоди момчето изпадаше в дълги периоди, през които не общуваше с никого — просто седеше в ъгъла и се поклащаше, покрило с одеяло главата си, а от устата му излизаше неспирно скимтене.
— Ти само се дръж, като че ли ни е брат — обясни Карл. — Казвай, че е роден така, ясно? И ще го наречем… не знам как… ами ще го наречем Стивън.
Така и стана — той се казваше Стивън и беше техен брат идиот. „Момчетата Борстъл“ обичаха да пребиват Стивън. Трейси често го намираше легнал на една страна в хангара, да се поклаща и скимти сред машинното масло, а след няколко години Карл също изгуби интереса си към него. Стивън беше започнал да прогаря с цигарите си снимките на Деби Хари и Джили Джонсън, изрязани от „Нюз ъв дъ уърлд“, залепени със скоч на стената. Една сутрин, като се събуди, Карл откри, че купчината полуизносени гуми в гаража са изпепелени от една от безгрижно хвърлените му цигари. Заради това счупи от бой носа на момчето. То вече нямаше детско тяло и видимо растеше, и сега Карл обикаляше из къщата, губейки настроението си на всеки пет минути, ако не заради него, тогава в резултат на всичко, на което се натъкнеше: Трейси, автомобилите в гаража, „момчетата Борстъл“. Стивън беше вече млад юноша, бързо растящо дете, по което Карл вече не си падаше, но от което нямаше енергията да се избави. Започна да го заключва нощем в стаята му с една кофа вместо тоалетна и нищо повече.
— За твое добро е, малък скапаняко.
Трейси беше доволна — по всичко личеше, че най-сетне беше дошъл краят на полезния живот на Стивън. Но един ден Карл откри случайно, че той върши работата на „момчетата Борстъл“. Докато те седяха с пластмасови шишета ябълково вино в ръка и го наблюдаваха, Стивън запращаше по близките дървета струпаните на купища автомобилни стъкла с идентификационни номера, за да ги счупи. Пак Стивън отделяше номера на шасито или изрязваше стъклата. Стивън, който ставаше все по-едър, мускулест и изкусен покрай работата си в гаража, не беше в състояние да състави едно цяло изречение, но можеше да запои нов номер върху стария номер на шасито за секунди. И тогава на Карл му дойде блестяща идея. Ако Стивън можеше да върши работата на „момчетата Борстъл“, тогава:
— Защо, по дяволите, ще си хабя джина и цигарите?
Не след дълго го впрегна в работа и той се превърна в омазана с грес маймуна.
— Не е нужно дори да му търся маска за боядисването със спрей — обяви Карл. — Той не знае нищо по-добро. Истинско съкровище.
Сега всяко „момче Борстъл“, което не можеше да помогне на Карл в спалнята, стана излишно, и караваната оставаше празна за дълго.
И тогава внезапно, като гръм от ясно небе, Стивън изрече името на Пендерецки. Това накара Карл да изправи гръб и да наостри уши.
— К’во каза? — Вдигна поглед от вестника си. — К’во беше туй?