— Аабан.
— К’во-о-о-о? — Карл погледна сестра си, която седеше и си гризеше ноктите с намръщена физиономия. — К’во каза той?
— От’де да знам?
— Иибааан.
— Мамка ми. — Смачка вестника и скочи. — Каза Иван. Нали? Не каза ли Иван?
— Нннг! — Стивън опъна глава назад и направи рязко движение с длани към брадичката. — Ннг.
— Какво е Иван? — попита Трейси. — Неговото име ли?
— Не… това е името на Пендерецки, нали?
— Аха.
Стивън отметна глава назад, подобната му на птичи пръст ръка завърша под брадичката му. Имаше странни, блуждаещи ириси, които се движеха по горната част на очите му като духани от вятъра листа по езеро.
— Кажи го пак? Който ти счупи главата ли, а? — Мълчание. — Хайде, глупаво лайно, който ти строши главата ли? Пендерецки ли беше? — Мълчание. — Хайде… Пендерецки ли беше този, който ти счупи главата?
Внезапно подскачане на тялото и завъртане на очите.
— Ннг!
— Кой?
— Б-би… М-би… ррр-кки…
— Ето т’ва е? — Карл беше смаян. — А кой ти помогна? А? Кой ти помогна после? Аз ли бях? Карл ли беше?
— Унг… унг!
Стивън отметна глава и завъртя очи. Това означаваше „да“. Карл седна на дивана със странен поглед, сякаш току-що бе получил откровение.
— Онова полско лайно! — Стовари юмрук в дланта на другата си ръка и Трейси се сви леко, тъй като не знаеше какво може да последва. — Държа го в ръчичките си, мръсника му с мръсник.
Както й обясни Карл, въпросният Пендерецки остарявал, бавно се съсухрял, ставал все по-малко активен, губел интереса си към малките момчета и забравял, че изобщо има нещо между краката, че това му даваше инструмент в ръцете, че Карл можеше да намекне какво се беше случило в действителност с момчето и скоро да накара Пендерецки да започне да го слуша като куче. Всичко това прозвуча в известна степен логично на Трейси. Щеше да разполага с място в Лондон винаги, когато има нужда от такова, щеше да си присвои контактите на Пендерецки, ако пожелае, щеше да има второ място, където да складира колекцията си от видеокасети, ако положението с гаража се разсъхнеше.
— Или ако се наложи да се разкарам поради една или друга причина. Той ще ги пази с цената на скапания си живот, ако знае кое е добро за него. — Сега вече Карл беше в добро настроение. — И, Трейси, не трябва да казваш кой е Стивън, ясно? Ако някой ден Иван се появи тук, поради каквато и да било причина, никога не споменавай за това — ако трябва да се говори, аз ще го направя.
Така Стивън се превърна в част от къщата и те свикнаха с неговото присъствие. Той си имаше любима шапка — плетена вълнена шапка на „Манчестър Юнайтед“, която носеше дръпната върху челото си, и, неизвестно защо, наричаше „Боба“. Ако го разделяха от Боба, започваше да плаче, затова, когато беше в злобно настроение, Трейси я скриваше, докато успееше да го накара да се свие на топка на кухненския под, облян в сълзи. Но после той като че ли никога не й се сърдеше за това, изглежда забравяше за случилото се веднага. Постепенно Трейси разбра, че той всъщност не помнеше почти нищо от станалото с него след идването му в Норфолк. Обичаше много шоколад и преяждаше с карамелови десертни блокчета. През годините Стивън си падаше по ред по Мадона, Кайли Миноуг и Бритни Спиърс. Когато Карл не беше наоколо, Трейси използваше възможността да го тормози. Караше го да чисти къщата, а тя седеше на дивана и си лакираше ноктите на краката, като го слушаше как изпява всяка задача, която върши в коридора:
— Чи-пра, ведна — изчуруликваше Стивън. Това означаваше „изчисти праха, веднага“. — Прааахосмуууччч. (Прахосмукачка). — Или казваше просто: — Чииссс, ведна (Чистене, веднага).
— Защо се примиряваш с него? Той не е нищо повече от една шибана маймуна. Защо продължаваш да го държиш?
— Това не е твоя работа, Трейси.
Тя обаче мислеше, че е нейна работа — беше достатъчно схватлива, за да разбере, че Карл не й казва всичко за момчето. Беше сигурна, че около Стивън има още нещо. Може би той беше от значение за някоя важна клечка… а доколкото познаваше брат си, можеше със сигурност да заключи, че тук ставаше дума за пари.
И те продължиха да живеят така. След смъртта на Карл за Трейси остана отговорността да се справи с „брат си“. Минаваше й идеята да отиде при Пендерецки — тази мисъл й се въртеше в главата с часове, докато гледаше „Рики Лейк“ и черпеше от запасите си от „Силк Кът“. Но когато детектив инспектор Кафъри бе почукал на вратата й, всичко си беше дошло на мястото. Сега вече разбра защо Карл не се беше разделил с момчето — наистина ставаше дума за пари. Точно както бе предполагала през цялото време. Все пак явно не беше бавномислещо магаре, както твърдеше Карл.