— Мислех, че си на смъртно легло.
— Мерилин, моля те, просто се нуждая от малко почивка.
— Добре, с теб съм, няма да кажа на нито едно птиченце.
— Телефонът ми ще бъде изключен, затова, ако трябва да говориш с мен, използвай мобилния ми.
— Добре. А, и, Джак?
— Какво?
— Зъболекарят. От „Кингс“. Сещаш ли се? — Направи пауза. — Обади се отново, Джак. Би ли могъл…?
— Да, да. Добре. Остави това на мен.
След като приключи разговора, свали вратовръзката и я пъхна в джоба си. Чувстваше се като илюстрация от каталог, докато разговаряше с управителя на банката. Но беше получил заема, и сега парите стояха в кафяв банков плик в горния джоб на сакото му. Това беше неговото оръжие в преговорите. „Трогателно, дотолкова си обсебен, че си готов да платиш повече от едномесечната си заплата за брътвежите на една застаряваща измамница и при това да излъжеш по този повод всички около себе си.“ Но си беше дал обещание: след приключването на днешния ден щеше да загърби всичко това. Насочи ягуара към Норфолк, отвори прозореца, не включи радиото. Ако днес не се получеше нещо, щеше да сложи край: щеше да остави всичко на Отдела за борба с педофилията и да каже на Ребека, че е получила каквото иска и вече е сложил край на историята с Юан. Но докато шофираше, нямаше как да не зърва очите си в огледалото и в тях виждаше само надежда — сякаш наистина очакваше като спре колата край дома на Лам, да види как Юан се появява иззад ъгъла на къщата на слънчевата светлина, все така облечен със своите шорти и горчиченожълта тениска.
„А сега помисли какво ще видиш в действителност.“
Вероятно стара детска обувка или парче кост. Три хиляди лири и наградата щеше да му бъде връчена с церемония, достойна за свята реликва. „Държа в ръката си парче от Истинския Кръст.“ Или кости от животно, позеленели от престоя си в земята. Знаеше, че щеше да бъде изигран — искаше му се само да се отърве от тази надежда в гърдите си.
Трейси Лам разбра в мига, в който мина през вратата. Не ги видя, а и те бяха постъпили умно, бяха скрили колата си, но тя разбра. Пусна кофата и се обърна да побегне. Появи се униформена ръка и пъхна разрешителното за обиск в лицето й.
— Мис Трейси Лам?
— Изобщо не сте ме питали дали може да влезете в дома ми! — Блъсна ръката и се извъртя, за да погледне назад към коридора и да прецени за какво точно става дума. — Изобщо не сте ме питали.
— Не трябваше, мис Лам. Вие не бяхте тук.
— Така ли? Майната ви!
В цялата къща не остана нито едно място, където не се навряха. Влизаха и излизаха от стаите, без да обръщат внимание на протестите й, с каучукови ръкавици на ръцете. Към капандурата за таванското помещение беше опряна стълба, на която се виждаха елегантни женски глезени в светлокафяви боти с високи токове почти до коленете. Трейси чуваше, че някой ходи там горе и виждаше отблясъци от електрическо фенерче.
— Разкарай се от шибания ми таван! — изкрещя нагоре към стълбите тя.
Един полицай постави и двете си длани върху раменете й.
— Мис Лам, мисля, че ще бъде по-добре да ни оставите да приключим това.
— Скапаняци със скапаняци… о, боже… — Знаеше, че не може да се бори със ставащото. „Онова копеле Кафъри е виновен, мръсната безмозъчна отрепка.“ Отпусна се на пода, вплела пръсти в косите си. — Скапаняци.
Жената слезе внимателно няколко стъпала от таванското помещение и подаде някаква стара синя кутия за обувки, покрита с паяжини на полицая, който стоеше в долния край на стълбата. Той се обърна и заслиза с нея по стълбището. Щом видя, че се приближава към нея, Трейси се вбеси.
— Да не сте посмели да ми вземате нещата. — Сграбчи крака му. — Върнете ми нещата… върни ми това.
— Оу! — Полицаят опита да си освободи крака и вдигна кутията за обувки високо във въздуха, но Трейси не го пускаше. — Пусни ме… някой да я махне от мен!
— Мис Лам — обади се един от колегите му. — Това съдържа доказателствен материал.
— Много добре знам какво съдържа. Шибаната кутия все пак е моя…
— Махнете я от мен… — С неочаквана скорост Лам скочи и размаха ръце; ударът беше достатъчен за полицая да изтърве кутията на пода. — Божичко, страхли…