— Той те е питал за баща ти.
Чамп изпръхтя.
— Да. Бях забравил за това. Това беше първото, което каза, когато се обади — попита дали обичам татко си. Тогава не го разбрах; сега обаче знам, че това са нормални приказки за гей.
— И ти е направил снимки?
— Не показах лицето си пред обектива, но онова, което ме озадачи, е друго: сигурен съм, че ме е снимал след като припаднах. Спомням си проблясването на светкавицата. — Избърса чинията си с парче хляб и сви рамене, сякаш не се беше замислял особено по въпроса. — Повярвай ми, преди тази нощ си мислех, че знам някои неща за странностите — на някои от тях им харесваше да правя такива гадости, че направо няма да повярваш. Други пък си падаха по жълто… знаеш за какво говоря, нали?
— Ъъъ… да.
— И кафяво, и бежово, и червено… удряне с юмруци, нали знаеш. Хей, ти си от полицията, нищо от това, което мога да кажа, няма да те шокира, нали?
Джак се взря в рибата в чинията си.
— Точно така.
— Този обаче беше наистина болен, извратен от тук до следващата седмица. Първо ми казва, че ще ме наглежда. Каза, че ще дойде и ще ме гледа, че би искал да ме гледа в леглото ми.
— Какво според теб е имал предвид?
— Нямам представа. Вероятно това е просто ненормалният му начин на изразяване. И докато говори, ме бърника непрестанно, а аз: „Хей, почакай, по-добре сложи нещо — времената вече не са за на голо. Сложи си нещо“. Но когато се обърнах, за да проверя, той почти нямаше на какво да сложи балончето. Онази му работа беше една такава мъничка… — Показа големината му с разстоянието на разтворените си палец и показалец. — … ей толкоз. Никога не съм виждал нещо подобно. И дори не я беше надървил. Не можеше да го вдигне. Разбира се, оказа се, че имал по-добри идеи. — Чамп натъпка хляба в ъгъла на устата си. — Когато наби онова в задника ми, изгубих съзнание.
Кафъри постави длани от двете страни на чинията си и за момент сведе поглед. Черният му нокът изглеждаше виолетов на фона на жълтата карирана покривка.
— Така и не го хванаха.
— Да. И той не го направи никога повече. Престана… просто така. А аз не го видях никога повече. Нарекох го „трол“, защото беше изключително едър и невероятно грозен, мале мила. Казах го на другите момчета, имам предвид момчетата „от бранша“, и името така си и остана, като легенда. По-късно другите деца, нали се сещаш, почтените деца от кварталите, започнаха да говорят за трола в гората, да играят на такива игри, да пищят и да се вживяват.
— Мислим, че го хванахме.
Чамп продължи да дъвче. Събра няколко миниатюрни парченца месо от мида върху парче хляб и го напъха в устата си.
— Така и помислих, като се обади. Кого сте хванали?
— Имам снимка. Мислиш ли, че ще си го спомниш?
— Да… ще си го спомня. Ясно като бял ден. Черна коса — не беше чернокож, беше бял, но с много черна коса… лъскава. — Вдигна длан към главата си. — Като моята. И беше огромен — сигурно някъде към два метра… но беше млад. Не може да е бил на повече от шестнайсет години.
— Шестнайсет? Казал си на полицията, че е бил на двайсет и няколко.
— Е, да, аз бях само на единайсет години — стори ми се наистина голям. Но предполагам, че не може да е бил чак толкова по-голям от мен.
Кафъри помълча известно време. Седеше с леко отворена уста, вперил невиждащ поглед в поставените върху машината за капучино чаши, покрити с чиста бяла кърпа. Чамп продължаваше да дъвче, като го наблюдаваше. След малко се наведе напред и попита:
— Проблем ли има?
Джак затвори уста и отпусна брадичка.
— Не, не. Няма проблем. — Отмести чинията си и затърси опипом дипломатическото си куфарче под масата. — В такъв случай ще ти покажа снимката, щом мислиш, че ще си спомниш.
— Никога няма да забравя трола. — Приведе се напред, погледна снимката на Пийч и поклати глава. — Не. Не е той.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. — Остави вилицата и избърса устата си със салфетката. — Така — десерт?