— Какво си направил? — Трейси Лам беше побесняла. По време на престоя й в полицейския участък Стивън беше опитал да се измъкне от караваната — беше се мятал, беше пукнал стъклото на един от акрилните прозорци и беше обърнал кофата-тоалетна. А сега седеше на койката и се клатеше напред-назад, обхванал главата си с ръце. — Не съм отсъствала чак толкова дълго. — Разтърси го грубо за ръката. — И за какво, по дяволите, е всичко това?
— Трааайтиии…
Долната му устна увисна навън. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
— О, я престани. — Пъхна един парцал в ръката му и го бутна надолу на колене. — Ето, обърши го. Хайде, бърши, лайно такова.
Той започна да движи парцала по пода, а Трейси се строполи на койката и запали цигара, без да го изпуска от поглед. През цялото време по обратния път от полицейския участък беше обмисляла проблема с него. Когато я арестуваха, първата й мисъл беше, че това е дело на Кафъри, че не беше преценила правилно, че не работи за никого. Но докато си бе задавала многобройните въпроси, след като се поуспокои и обмисли станалото, започна да се пита дали все пак не беше сгрешила. Усещаше, че Кафъри не по-малко от нея самата се пази от „мръсния отдел“. Когато беше дошъл предишния ден, беше нервен като кон — през половината време се бе оглеждал назад, сякаш се опасяваше да не се появи някой. А при ареста й тази сутрин не бе пожелал да се покаже — беше хвърлил поглед към автомобилите и бе изчезнал между дърветата преди някой от полицаите да го е забелязал. Не беше очаквал това, „защото — реши тя, — защото е също толкова подкупен и нечестен играч, колкото си и ти. Ами после, пред полицията. Какво беше онова в горния му джоб, ако не мангизи?“.
Кели Алварес й беше обещала да разбере как Отделът се е добрал до нея. Може би Скотланд Ярд вече е бил по следите й и може би действащият отделно Кафъри беше открил това и се беше възползвал от възможността да изпревари малко глутницата. Може би наистина искаше Стивън. Започна да се чувства по-добре. „Нищо чудно все още да имаш шанс да се сдобиеш с трите хилядарки, Трейс.“ Реши да му се обади на другия ден веднага след разпита и да опита да го примами отново. Хвърли цигарата в мивката. Каквато и да беше истинската природа на Кафъри, беше убедена, че особата, застанала на четири крака пред нея, беше много по-важна за него, отколкото онзи извратеняк от Брикстън с нездравите му фотографии и мания на тема хигиена.
Баракудите. Бяха наречени на вид риба, но не бяха истинска риба: истинската риба щеше да умре в хлорираната вода.
— Водата има странен вкус заради хлора — обясняваше Гъмър на новите деца. — А хлорът се слага с определена цел, нали разбирате? Какво прави ли? Предпазва ни. Предпазва ни от микроби и други гадни неща, които влизат във водата. Много е важно.
Нямаше обаче да казва на баракудите за хлора — баракудите и така вече знаеха прекалено много. Бяха в опасната възраст. Всички инструктори бяха обучени не само за своите отговорности към децата, но и да бъдат нащрек за евентуални признаци за малтретиране — а Гъмър знаеше, че децата в бански костюми привличаха по-голям от приличния интерес. Веднъж някакъв мъж бе платил таксата за наблюдател, за да влезе в сградата, беше отишъл в галерията и бе правил оттам най-нахално снимки на плуващите в басейна баракуди. Гъмър не бе вдигнал тревога, но стоя на ръба на басейна и размахваше предупредително ръце, докато онзи се омете. Почувства облекчение — не желаеше полицията да дойде и да го разпитва за инцидента, и да го накара да започне да мисли не за каквото трябва. Щяха да го видят по лицето му. По-безопасно беше изобщо да не му задават никакви въпроси. И така тайнственият фотограф си беше отишъл със своите снимки… без да се наложи да плаща за това.
„Снимки…“
Застанал на ръба на басейна, както беше по тениска и с плувна шапка на главата, Гъмър мислеше за снимките, които държеше в своя апартамент — на едно деветгодишно момче, красиво, толкова красиво. Беше ги залепил по стените на намиращата се по-навътре спалня. Никой нямаше да го пита за тях — нямаше кой да ги види, никой никога не влизаше в апартамента му, нито пък щеше да го направи някога. Остави мислите си да текат свободно в тази посока и първият образ, който видя в съзнанието си, беше на Рори Пийч. Момче, голо, с кръстосани пред гърдите ръце. Завързано за радиатор. Тази подробност, за радиатора, не беше писана във вестниците, но той знаеше, че е така. После мислите му го отведоха към друга поредица от фотографии. Къде бяха те? В нечия къща? Може би изложени някъде? За стотен път се запита дали полицията щеше да го открие…