— Виж ме — аз съм русалка!
Гъмър застина. Баракудите, особено момичетата, все се приближаваха прекалено много, за да се чувства комфортно. Ако някое от децата се докоснеше до него, кожата му настръхваше.
— Може ли да направим това сега? — Те подскачаха нагоре-надолу на плиткото, едно-две от децата изскочиха от водата, легнаха по корем на ръба на басейна и заритаха с крака. — Искаш ли да направим сега онзи номер?
— Не, не искам.
— Да! — Едно момиченце в басейна изпъна ръце и крака като звезда. — Аз ще стоя така, а ти ще преплуваш между краката ми.
— Не, в тази група няма да правим това. — Излизащите от водата малчугани го караха да се чувства нервен, бяха прекалено много и прекалено бързи, като хвърлящи се от някоя скала пингвини. А когато се нервираше, главата му се зачервяваше от върха до основата на черепа, после червенината слизаше надолу по врата и до горната част на ръцете. — Мисля, че всички трябва да се върнем обратно в басейна.
— И ние ще плуваме между краката ти. — Знаеха слабото му място и сега опипваха почвата — събрани отстрани на басейна, те се въртяха около краката му като дебели попови лъжички, опитвайки да го завлекат във водата, докосвайки се до него, дразнейки сетивата му. — А после ти ще плуваш между нашите.
— Не… определено не…
— Ние всички сме русалки. Виж…
— Да вървим! — Гъмър започваше да трепери. Беше си взел хапчетата тази сутрин, но въпреки това усещаше нарастващото напрежение вътре в себе си, което сякаш всеки момент щеше да избухне. Плачеше му се. Сега момичетата бяха навсякъде около него, караха космите му да настръхват. Не можеше да понася докосванията им — толкова важно беше да не го докосват. Това не беше хубаво, не беше хубаво… той щеше да… — СТОП! — Гласът му проехтя около басейна. Спасителите и зрителите в галерията вдигнаха погледи. — Просто спрете веднага! — Наду свирката си и една-две глави, гладки, сякаш принадлежаха на млади тюлени, изскочиха над водата, шокирани и отрезвени. — Щом кажа „не“, значи не. — Децата до него отстъпиха изненадани. Той трепереше, силно зачервен — лицето му бе придобило същия цвят като гумената му плувна шапка. Този път нито едно от децата не се засмя. — Така. — Посочи към съблекалните. — Урокът за днес се отменя. Показахте, че не можете да следвате правилата, затова урокът се отменя.
Ставаше късно, но нямаше къде да паркира в паркинга на болница „Кингс“. Наложи се да се отдалечи доста, преди да намери свободно място в една странична уличка, където да остави ягуара. Сунес все още не му беше пуснала сигнал по пейджъра. Докато се връщаше към болницата, на два пъти премина в бяг — сякаш това щеше да му помогне да накара ума си да млъкне. Той се беше превърнал в парник за образи и гласове и правеше връзки там, където не би трябвало да ги има. „Пийч, Алек Пийч, преди десет години не си бил ти, но си бил ти за Рори. Какво става? Да не би да имитираш някого?“ Нямаше логика. Идеше му да се заудря по челото. Раздразнен и уморен, спря в главния коридор, за да си купи кафе от машината.
— Мистър Кафъри.
Вдигна очи. Ндизей стоеше няколко метра по-нататък, с леко извито встрани тяло, сякаш беше прекосявал коридора и бе спрял, щом бе видял Джак. Под мишницата си стискаше рентгенови снимки, а очилата се бяха плъзнали надолу по потния му нос.
— Мистър Ндизей. — „По дяволите — не отговорих на обаждането му.“ Изправи гръбнак. — Извинявайте — смятах да се обадя, но… ъъъ, просто… — Гласът му секна, младият мъж сведе смутено поглед към празната стиропорна чашка в ръката си. — Как е семейството?
— Да. Много добре. Моето семейство е моята благословия.
Бутна очилата нагоре по носа си, прекоси коридора и загледа как Кафъри завря чашката под чучурчето. Тъй като нито каза нещо, нито помръдна, а Джак усещаше усмивката на клоунското му лице, най-накрая остави чашката и се изправи.
— Искахте ли… за случая ли искахте да говорим? Можете да изпратите информацията за разходите си на нашия офис мениджър.
— Това е уредено. Вече го направих.
— Добре. Добре.
— Да. — Ндизей се наведе леко назад, притискайки рентгеновите снимки до закръгления си корем. — Нещата май не се развиват добре за вас.