— Има нещо такова.
— Има ли някой друг, към когото проявявате интерес? Някой друг, на когото бихте искали да хвърля едно око?
— Може би, ако излезе нещо по друг случай, но чрез ДНК получихме неопровержимо доказателство. Искам да кажа — сигурен съм, че обвинението ще иска да се явите пред съда, разбира се, но дотогава има време.
Ндизей се намръщи и се подпря на кафемашината.
— Неопровержимо доказателство ли?
— ДНК. Разполагаме с ДНК, което доказва, че Пийч е мръсникът, оправил собствения си син… Съжалявам, ако е прозвучало грубо.
— Мистър Пийч? — Ндизей премигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Но кой тогава го е ухапал, за бога?
— Моля?
— Попитах кой е ухапал Рори? Бил е същият човек, който е ухапал и онова момче в парка, но не е бил Алек Пийч.
— Какво?
— Съжалявам. Мислех, че това имахте предвид. Неговата отливка. Не отговаря на следата от ухапването.
— Неговата отливка? Но аз мислех…
— О, не е съвършена — той се размърда прекалено скоро. Но това, което получих, беше достатъчно. О, да. Не знам кой е ухапал Рори, но със сигурност не е бил Алек Пийч.
Залезът беше странен — сякаш земята се беше наклонила настрани или слънчевият вятър се беше заблудил и беше примесил розова светлина от друга галактика. Кафъри караше бавно из Брикстън, вглеждаше се в светлините на къщите и се чудеше, просто се чудеше. Паркира на „Дълич Роуд“ и тръгна из парка, като слушаше шума на вятъра, който духаше между дърветата.
Номер трийсет вече не беше затворен от полицията и технически трябваше да поиска разрешение от Кармел Пийч, за да влезе, но тя беше все още в дома на семейство Нерсесиян, а той пазеше дубликат от ключа за катинара. „Донегол Кресънт“ беше притихнал — не минаваха никакви коли. Единствените звуци се носеха от включения телевизор в осветената дневна в съседната къща и от лаещото в нечий заден двор куче. Джак носеше фенерчето в джоба си. Харесваше тежестта му.
Коридорът беше тъмен, въздухът — солено-възгорчив, застоял, многократно претоплян. Джак посегна да включи осветлението и в същия момент си спомни… „По дяволите.“ Ключът за електричеството — Сунес го беше махнала, преди да излязат, и го беше поставила върху електромера. Включи фенерчето, веднага последва лъча му до кухнята и върна ключа на мястото му. Лампите светнаха, хладилникът забръмча. Джак постоя неподвижно известно време, премигвайки на светлината, с вибриращи сетива. Дългият коридор… притихналата дневна вдясно, вратата към мазето… Космите на врата му щръкнаха. „Не е в твой стил… не е в твой стил…“ Беше нужно известно време, докато препускането на сърцето му се успокои.
Отвори хладилника — беше покрит с прахта на детектив Куин за откриване на отпечатъци и със сиво-черна коричка от микроби. Миризмата напомняше за речни корита и полета с гъби, но в къщата се носеше и друга миризма. Миризмата, която бе смутила Сунес при последното им идване тук. Този път беше по-силна, по-различима. Джак изключи хладилника като дръпна щепсела от контакта, за да не изключва електричеството, и се върна към вратата за кухнята, намери ключа за осветлението в коридора. Всичко беше съвсем същото, както си го спомняше — гравюри в рамки на стената, водният турбопистолет на Рори на стълбището. И миризмата. Но този път — по-силна.
Задуши, опитвайки да си представи кой рецептор възбуждаше тази конкретна миризма. Беше почти, почти, но не съвсем като сладникавата позната миризма в къщата на Пендерецки. Почти миризмата на смърт. „Да не би да има нещо, което отделът по научна криминалистика е пропуснал? Възможно ли е в къщата да има нещо, което никой не е видял?“
Нещо друго в къщата. Да. Някой друг беше стоял в къщата заедно със семейство Пийч. Беше сигурен в това.
Пъхна фенерчето в джоба на панталоните си и се приближи до подножието на стълбището. Последното, което Пийч твърдеше, че си спомня, бе как стои тук и гледа нагоре по стълбите. Кафъри закачи сакото си на централната колона, подпираща перилата в дъното на стълбището, и се заизкачва бавно по него. Колкото по-високо се качваше, толкова по-силна ставаше миризмата. Постоя на стълбищната площадка, поставил длани върху вратата на стенния шкаф. Посланието беше все още тук, издраскано на местата, където детектив Фиона Куин бе изрязала мостри от боята. Женска опасност. Този малък шкаф се бе превърнал в дом за Кармел Пийч в продължение на повече от три дни. Тя беше лежала в него с окървавени китки, слушайки как синът й плаче долу.