— Видя ли онзи материал за Ребека?
Криотос стоеше на прага на помещението с чаша кафе и кутия с кекс в ръцете.
— „Тайм Аут“ ли имаш предвид?
Джак пое кафето и двамата заедно се върнаха в стаята на старшия следовател.
— Изглежда прекрасно там, нали?
— Да.
Той остави кафето върху бюрото и вдигна новия наръчник по убийствата — синьо-бялата папка с отделни листове, която се беше появила по первазите на прозорците на всички полицейски управления след допитването „Лорънс“. Започна да го прелиства, като си правеше наум списък на всички задачи, които трябваше да изпълни днес.
— Обадих се в болницата — додаде Мерилин. — Алек Пийч е изкарал нощта.
— Сериозно? — Кафъри вдигна глава. — Може ли да говори?
— Не. В гърлото му все още са напъхани онези тръбички, но състоянието му е стабилизирано.
— А Кармел?
— Влиянието на успокоителните е преминало и сега се е заела с изписването си от болницата.
— Боже! Това не го очаквах.
— Успокой се. Ще я придружава полицай. Тя отива при някаква приятелка.
— Окей. Говори с колегата и му кажи да се обади, щом тя се настани.
— Колежката искаш да кажеш — поправи го Криотос.
— Добре, колежката. Кажи й да се обади, когато Кармел се настани, и че аз тръгвам натам. И още нещо. Мерилин, можеш ли да изпратиш едно запитване от мен до Хендън?
— Дадено. — Тя остави кутията, взе химикалка от моливника върху бюрото му, настани се на стола на Сунес и записа ключовите думи за търсенето, които й даде Джак. „Отвличане“, „нахлуване“, „белезници“ и „дете“ във възрастовата граница от пет до десет години. Не се налагаше да си мери думите пред Криотос — тя беше вероятно най-уравновесеният член на екипа — каквото и да беше престъплението, се справяше с преминаващите през ръцете й подробности със спокойствие, за което понякога й завиждаше.
— Това ли е?
— Не. — Замисли се за момент, затвори наръчника за убийствата и го върна върху перваза. — Нека включим и „сексуални закононарушители“. Ще го направиш, нали? И добави обичайната проверка на регистъра с най-новите данни.
— Добре. — Мерилин върна химикалката на мястото й, изправи се и взе тенекиената кутийка. Спря и се усмихна при вида на косата му, която беше все още поразрошена. Ако някой намекнеше, че има непрофесионална слабост към детектив инспектор Джак Кафъри, който на всичко отгоре беше две години по-млад от нея, щеше да почервенее като домат и да извади от шапката си като по магия доказателството за здравия си брак и двете си енергични деца, Дийн и Джена, водещо до неоспоримия извод, че двамата с Джак Кафъри бяха колеги и приятели и нищо повече. Но единственият напълно убеден от аргументите й беше самият Кафъри. — Бананов хляб. — Тя потупа по капака на кутията. — Направихме го заедно с Дийн. Знам, че звучи малко налудничаво, но може да го пъхнеш в тостера, после да го намажеш с масълце и… о, боже, това е нещо, за което си заслужава да умреш.
— Мерилин, благодаря, но…
— Но ти сам ще си осигуриш закуската ли? Нещо не толкова слааадко?
Той се усмихна.
— Съжалявам.
— Но все пак знаеш, че другите се избиват заради моя бананов хляб, нали?
— Мерилин, и за миг не се съмнявам в това.
— Почакай само, Джак. — Тя вдигна кутията на дланта си като сервитьорка и се обърна към вратата, вирнала нос във въздуха. — Някой ден ще те пречупя.
4
(18 юли)
Къщата на мисис Нерсесиян блестеше като полиран камък с модерните си прозорци с оловни стъкла и грижливо боядисано колело от каруца на входната врата. Трябваха й няколко минути, докато свали всички вериги от входната врата. Кафъри си даде сметка, че явно си бе създал някаква неопределена представа за жената, която би могла да бъде приятелка на Кармел Пийч, но тя нямаше нищо общо с Бела Нерсесиян — ниска и червенокоса, с тъмна, червеникавокафява кожа, дълги обеци, черна блуза с воланчета и златни колиета. Щом видя служебната му карта, тя вкопчи около китката му дългите си лакирани нокти и го дръпна вътре.