„По дяволите… умно копеле.“
Девет-десет циментови блокчета бяха извадени. Джак стъпи на две напречни дъски, нави единия си ръкав и бавно, съвсем бавно, сякаш опипваше нещо остро, пъхна ръка в дупката. В безмълвния, непремигващ мрак действащата сякаш отделно от тялото му длан се разтваряше и затваряше, опипваше сляпо стените. Отдръпна се и измъкна фенерчето от колана, наведе се напред, за да освети, и установи, че гледа към абсолютно същото като това таванско помещение. То очевидно не се използваше — в него нямаше никаква натурия, единственото нарушение в геометрията беше капакът на отвора към тавана, очертан от светлината долу, и звукът от работещия на първия етаж телевизор. Насочи фенерчето срещу далечната стена и видя каквото беше очаквал: друг талашит, опрян на нея.
Някой си беше направил тунел през таванските помещения на къщите, за да се добере до Рори Пийч.
Изгаси бързо фенерчето, слезе по подвижната стълба и излезе на улицата. Тръгна заднешком по средата на пътя, с ръце в джобовете, с отметната назад глава, загледан в покривите. Къщите бяха залепени една за друга, с ниски покриви: нито едно от таванските помещения не беше достатъчно голямо, за да бъде приспособено за живеене, а ако някой имаше подобно намерение и разбираше от сгради, вероятно би могъл да се придвижи по този начин от единия до другия край на улицата. Ако можеше да намери начин да влезе в една от другите къщи на улицата…
Джак спря.
През две врати от дома на семейство Пийч се намираше сградата със заковани прозорци, която бе претърсил заедно с полицая от Териториалната група за поддръжка през първия ден. „По дяволите… да.“ Бръкна в джоба, за да извади мобилния си телефон, и затърси номера на детектив Фиона Куин.
28
Детектив Куин знаеше, че хиената оставя отпечатъци, така както знаеше и че със сигурност бе оставила следи и някъде по стените на номер трийсет. Проблемът беше, че не знаеше точно къде да ги търси. И този проблем беше до болка познат на всички следователи от Отдела по научна криминалистика: без добри показания от страна на свидетелите, които да ги насочат, те действаха на сляпо — не можеха да посипят цялата къща с прахта за откриване на отпечатъци, трябваше да им кажат къде да се фокусират. Но сега, след откриването на това странно орлово гнездо, се бяха разкрили нови възможности. Можеше да вземе митохондриално ДНК от изпражненията; смяташе също така, че не е изключено да открие някоя телесна течност — слюнка, кръв или сперма, с чиято помощ да изгради пълния профил.
Сега тя се движеше внимателно из таванското помещение, облякла призрачния предпазен костюм, който я защитаваше от използваната от нея ултравиолетова светлина. Апаратурата, която беше донесла, бе нейната базука — т.нар. „сценоскоп“ представляваше съчетание от източник на дълги ултравиолетови вълни и камера и беше в състояние да установи наличието и на най-незначителното количество телесна течност.
Кафъри помнеше времето, когато тези алтернативни светлинни източници трябваше да се носят от четирима души, беше чувал как техническият персонал сядал в коридора и избутвал с крака в асансьора краймоскопа, братчето на сценоскопа. А сега цялата тази апаратура се побираше в малка портативна черна кутийка. Но ограниченията, свързани с безопасността, бяха все така строги. Останалите членове на отдела за научна поддръжка се бяха събрали в спалнята, колкото може по-далеч от светлинния източник, струпани с Кафъри и Сунес около монитора, и наблюдаваха екрана. Единствените звуци идваха от бръмченето на големия вентилатор на сценоскопа и скърцането на гредите при движението на Куин на тавана. Камерата предаваше ясно различим син кръг на монитора, светлината се плъзгаше покрай повърхности, които напомняха кожа под микроскоп, докато се натъкна на нещо органично и по екрана премина студена бяла светкавица, от която Куин разбра откъде може да се снабди с мостра.
— Видяхте ли това? — почука по екрана Кафъри. — Това е дупката в пода — оттам е наблюдавал Рори.
— Какво, по дяволите, става? — произнесе тихо Сунес.