Бяха я извикали от благотворителен галаконцерт във „Виктория“ и беше все още облечена в копринен черен костюм и папийонка. Беше напуснала с неудоволствие събитието, но макар да бе очаквал доказателство, че тя знае за Полина и Лам, макар да беше очаквал напрежение в гласа й, Кафъри не усети нищо подобно. Беше дошла незабавно, като пътьом беше спряла в Брикстънския полицейски участък, за да вземе Полсър, първия дошъл на местопрестъплението полицай, претърсил тавана. Сега Полсър стоеше непохватно в ъгъла и се взираше в ръцете си, а по лицето му беше изписано смущение. Сунес стоеше с гръб към него, за да го остави да се вари малко в собствената си пот.
— А какви са тези приказки от нашия приятел зъболекаря? — обърна се тя към Кафъри, като свали папийонката и разкопча яката. — Ами Чамп?
— Отливката на Пийч не съвпада с нито едно от ухапванията. Чамп не го разпознава на снимката. Напълно е сигурен, сто процента е убеден, че това не е той.
— Какво тогава става с ДНК? Грешка ли има?
— Куини казва, че ще повторят изследването, но…
— Но какво?
— Не знам. — Джак отхапа кожичката на черния си нокът. — Просто не знам.
Искаха да заведат полицай Полсър в таванското помещение, за да чуят неговия разказ за събитията, затова, когато детектив Фиона Куин приключи, всички се запътиха към стълбищната площадка. Срещнаха я тъкмо като слезе от подвижната стълба. Изражението й беше оптимистично.
— Разполагаме с много материал. С много. — Свали защитните очила и премигна: за първи път от последните четирийсет минути не виждаше света през вграденото в тях телевизорче с катодни лъчи. — Джак, обещавам, че ще ти дам някаква информация от всичко това.
— Ще може ли да ми я дадеш до дванайсет часа?
— Защо? Какво става? — Разкопча ципа отпред на защитния си костюм, „Радиационен костюм Зона 51“, както го наричаше, и отпусна рамене, при което той се свлече надолу и откри тениската й. — Някой не ми казва нещо — залозите се вдигат, а?
— И още как. — Кафъри плъзна длан надолу по брадичката си, усещайки наболата си брада. — Ако ти кажа какво си мислехме, няма да ми повярваш.
— Искаш лабораторията да направи отново теста на ДНК-то?
— Да.
— Ще го направим. — Куин се обърна към Полсър и го погледна със симпатия. — Добре ли си, синко?
— Да — измънка той, без да срещне погледа й.
— Чудесно. Горе вече е свободно, вървете.
Полсър не произнесе нито дума, докато тримата изкачваха стълбата. Кръвта се върна на лицето му едва когато започна да им показва как бе провел първоначалното претърсване на тавана.
— Никой не каза да търся храна — запротестира той. — Търсех дете. Никой не е споменавал нищо за храна.
— Но това беше ли тук, когато претърси таванското помещение… всичко това?
— Да. Но аз бързах, имам предвид, не си спомням… — Посочи смутено към мястото. — Тогава не миришеше така.
— Ами това? Видя ли го, когато се качи?
Кафъри беше клекнал на самия край на покрива, там, където слизаше надолу към напречните греди, беше подпрял тежестта си напред върху кокалчетата на пръстите и се взираше надолу към софита — участъкът под гредите върху надвисналата част на покрива. Някой беше свалил дъската за изтичането на дъждовната вода в долния край на прозореца и оттук се виждаше право към задния двор. Шест метра по-надолу във вътрешния двор се виждаха две неизмити бутилки от мляко. Някой си беше направил място за дебнене — ако легнеше на него и увиснеше леко през дупката, лицето му щеше да се озове директно пред прозореца на Рори.
Навън беше необичайно студена нощ. Като че ли цялата горещина се беше издигнала на небето. Кафъри и Сунес постояха известно време, загледани в ясните звезди, за да позволят на вятъра да ги поразроши и да отнесе миризмите. Вратите на вана на Отдела за научна поддръжка бяха отворени и през тях виждаха как техническият персонал взема мостри и замразява каквото може в портативните фризери. Напоследък рутинно замразяваха всички образци — макар никой да не знаеше защо, ДНК просто се изстрелваше от замразените неща, нещо, което не се случваше при стайна температура. Джак сви цигара и се загледа в небето към лунния полумесец — изглеждаше толкова светъл и твърд, сякаш някой го беше изрязал и залепил там. Представи си Трейси Лам, загледана в същата луна. „Не сега… не и това…“ Погледна към Сунес.
— Дани?
— Да?