— Пет пари не давам. Хайде.
Пропълзяха между чаршафите, мокри и сапунени. Джак измъкна тениската през главата й и избърса с нея сапуна по гърдите си, по корема, по краката, после я хвърли на пода и падна напред, заопипва закопчалката на сутиена й.
— Ако това може да направи с теб малко хероин…
— О, престани. — Ритна го по глезена. — Не ме дразни. Знаеш, че не е от това.
— Знам.
Усмихваше се, когато издърпа шортите й, когато притисна стегнатото си влажно тяло в нейното. А тя трябваше да се възпре, за да не се обърне към него и да не заяви на глас като някоя глупачка: „Аз пък съм сигурна, толкова, толкова сигурна, че всичко ще бъде наред“.
29
(27 юли)
Трейси Лам трябваше да отиде на разпита тази сутрин, но не искаше като се върне да види, че Стивън отново е обърнал караваната с главата надолу.
— Хайде. — Пусна върху дървената койка няколко коли, карамелови десертни блокчета и бисквити. — Ела и седни тук и ще поиграем на някоя игра.
Шоколадът и перспективата да играе го поободриха. Той приседна на леглото върху смачкания спален чувал, и започна да се люлее напред-назад, като се хилеше широко, разкривайки празнините между зъбите си, резултат от слабостта му към сладкото.
— Гаяб. Гаяб.
— Точно така. Сега ми подай ръцете си. — Той се подчини, щастлив, че Трейси му обръща внимание. — Добре. Сега стой мирно, докато аз… — Върза ръцете му с електрическия кабел. — Добре. — Протегна се зад гърба му, за да прокара кабела там и да го увие около тялото му. Смееше се, шегуваше се и го ръгаше в ребрата, за да го кара да се усмихва. — Хайде — виж колко е забавно. Разбираш ли каква е играта, че Трейси не е толкова добра във връзването на Стивън, разбираш ли? Стивън може винаги да се измъкне, нали?
— Да-а-а. — Той кимна, все така ухилен до уши. — Да.
Наблюдаваше напрегнато, докато тя затегна кабела, така че едната му ръка да остане долепена отстрани до тялото. Трейси се изправи и прокара останалия кабел първо през дръжките на шкафчетата, после около райберите на прозорците и основата на масата. Сега той можеше да се движи в кръг с размери около 50–60 см. Можеше да стигне до мивката, но не и до прозорците или вратата и да направи някоя беля.
— Така. — Тя се изправи, избърса ръце в клина си. — Басирам се, че Стивън може да се измъкне от това. Басирам се, че Стивън е прекалено умен за Трейси, нали?
— Да-а!
— Нека видим тогава. Нека видим как ще се измъкне от това.
— ’Обре, ’обре.
Ухили се, като се клатеше напред-назад и въртеше очи. Бореше се и се гърчеше, кабелът се стегна още повече около китките му, докато се подуха, а вените на врата му изскочиха. Скръстила ръце, Трейси наблюдаваше, наклонила глава на една страна. „Да-а-а… хайде да те видим как ще се измъкнеш, лайно такова.“
И внезапно той наистина се освободи. Отскочи напред, размахал ръце като бебе, което опитва да се измъкне от високото си столче, с голяма усмивка, разкриваща изгнилите му зъби.
— Прави го!
„О, скапано копеле.“ Тя ритна дъното на масата.
— Да, направи го, а?
— ’Ново, ’ново.
— Добре — отново. Ще опитаме отново.
— ’Обре… ’обре. — Подскочи възбудено напред. — Гааайб!
— Но този път — избута ръцете му в скута, — този път Трейси ще опита да те върже по-здраво.
Този път използва второ парче кабел и мазно въже за теглене от багажника на датсуна. Остави едната му ръка свободна, но сега, макар да се бори десетина минути, докато тя стоеше край вратата и наблюдаваше с хладна усмивка, Стивън не успя да се измъкне. Най-накрая, овързан към койката като коледна пуйка, той вдигна поглед към нея и се ухили. Беше задъхан, но щастлив, че играта се развива толкова добре.
— Браво. — Трейси побутна към него с крак кофата, която трябваше да му служи вместо тоалетна. — Така. Няма да се бавя дълго. Връщам се днес следобед. И тогава, ако си бил добър — доближи лицето си до неговото и се усмихна широко, — ако си се държал добре, може би ще те запозная с един специален човек.
— На вашия списък номер 103, номер седем, сър. — Човекът, който викаше участниците по списъка, направи пауза, за да даде възможност на съдията да намери случая на своя списък. — Това е мис Трейси Лам. Представя я Кели Алварес.
Съдилищата на Бъри Сейнт Едмъндс се помещаваха в червена тухлена сграда с високи сводове, скрита зад земите на разрушения манастир. Вътре всичко беше в дървен фурнир и килими от стена до стена. Кели Алварес, със сивкавобял костюм и червена копринена блуза, седна от страната на защитата на дългата пейка, директно под огромния централен атриум. Вдясно от нея Трейси Лам стоеше търпеливо, стиснала чашката за храчките, и дъвчеше дъвка с ягодов вкус.