— В спалнята е, бедничката, за да остане малко на спокойствие. Хайде. Елате с мен.
Заизкачваха стълбите, минаха покрай семейни фотографии в пищни рамки, картини на Дева Мария в седефени рамки, светещ от чистота стъклен полилей. Бела Нерсесиян се качваше бавно, като се държеше за перилото и вървеше леко обърната на една страна в тясната си пола до коленете. На всеки няколко стъпала й идваше нова мисъл и тя спираше и се обръщаше към него.
— Ако бях на мястото на полицията, щях да претърся онези езера в парка. — Или: — Дойде ми една идея. Преди да си тръгнете, ще се помолим за Рори, мистър Кафъри. Ще го направим ли?
На горната площадка тя включи малка лампа върху кристална поставка, намести копринената жълта възглавничка върху едно малко столче, после застана пред вратата на спалнята, приглади си блузата и пое дълбоко въздух.
Почука на вратата.
— Дошли са да те видят, скъпа. — Отвори вратата и пъхна нос в отвора. — Ето те, миличка. Един човек иска да те види. — Приближи се отново към Кафъри и се надигна на пръсти, за да му прошепне в ухото: — Кажете й, че се моля, драги, кажете й, че всички се молим за Рори.
В спалнята миришеше на парфюм и на дим. Всичко беше в розов сатен — леглото, радиаторът, тоалетката, и напомняше вътрешност на кутийка за бижута. Спалнята се намираше в задната част на къщата: ако пердетата бяха дръпнати, щеше да се вижда паркът, но може би дребната спретната полицайка, която седеше на един розов стол край прозореца с кръстосани в скута длани, смяташе, че за Кармел ще бъде по-добре да не вижда парка, затова ги беше прилепила плътно.
Щом видя новодошлия, тя се понадигна:
— Сър.
След това седна отново и кимна към леглото. А в него, с гръб към вратата, облечена в широка тениска с надпис „Световно първенство, 1998“ и бял клин, лежеше Кармел Пийч, жена с възпалена кожа, слаби крайници и напукани червени ръце. Пред нея имаше пакет цигари, запалка и кристален пепелник. Не виждаше лицето й, но забеляза, че и двете й китки бяха бинтовани: както всички знаеха, Кармел Пийч беше правила отчаяни опити да се измъкне от белезниците и да се добере до сина си.
Джак затвори вратата след себе си и остана известно време неподвижно на място. „Това не ти се случва за първи път, нали, Джак?“ Помнеше как бе стоял безпомощно край вратата, докато майка му лежеше на леглото и си изплакваше очите за Юан. „А ако изобщо се сети за теб, то е колкото да пожелае да се махнеш.“
— Вие сте от отдела за криминални разследвания, нали?
Тя не се обърна да го погледне.
— Да. Работя с AMIT. Чувствате ли се вече малко по-добре?
Тя се взираше решително в пердетата.
— Вие… знаете ли…?
— Мисис Пийч…
Тя вдигна длани за миг, сякаш за да го накара да спре да говори, после притихна.
— Просто ми кажете направо.
— Съжалявам. — Джак огледа стаята, поклати глава към полицайката, радостен, че Кармел не може да види лицето му. — Съжалявам. Все още нищо ново.
Тя не отговори. Босите й стъпала се изпънаха за миг, но това беше всичко. И тогава, тъкмо когато се готвеше да продължи, тя седна внезапно и енергично в леглото и заби с юмруци по корема си, като пъшкаше и се гърчеше, и събра постелката. Полицайката пристъпи към нея.
— Успокой се, Кармел, скъпа, успокой се. — Хвана меко дланите й и започна да гали опакото им с палците си. — Успокой се. Успокой се. — Кармел Пийч бавно се отпускаше. — Знаем, че си разстроена, но нали не искаш да се нараниш, скъпа?
После вдигна поглед към Кафъри, който стоеше до вратата, ужасен, неспособен да помръдне. Той трябваше да отиде при Кармел, той трябваше да хване по този начин ръцете й, но единственото, което беше в състояние да прави, бе да си спомня — „престани да мислиш за това“ — как майка му си хапеше ръцете, докато полицията претърсваше къщата на Пендерецки от другата страна на жп линията, всъщност дъвчеше ръцете си, за да облекчи онова, което изпитваше вътре в себе си. Даде си сметка, че и сега беше точно толкова безпомощен в облекчаването на женската мъка, колкото беше и тогава.
Полицайката приседна на леглото и Кармел се укроти. Тя като че ли се беше концентрирала върху дишането си. Пое си четири пъти дълбоко въздух, избърса чело и поклати глава.
— Ами Алек? Какво става с Алек?