— Аз съм, Трейси. Арестувана съм.
— Вече не ме интересуваш, Трейси. — Запъти се към кухнята. — Ти се оказа гадна лъжкиня и аз сложих край на играта.
— Така и не ме пуснаха под гаранция и сега съм в „Холоуей“, ако искаш да ме видиш. — Тя се поколеба, сякаш смяташе да каже нещо. Джак, вече в кухнята, посегна към задната част на хладилника и измъкна самотната стара кутия „Хайнекен“, спря и огледа коридора. — Да, та да знаеш къде се намирам. Би могъл да ми донесеш някой и друг фас — добави с патетичен тон тя, — ако искаш. И една фонокарта.
„Да бе, повлекана такава. — Затръшна вратата на хладилника. — Все същата търговка си оставаш.“ Отиде в коридора, за да изтрие съобщението, и завари чакащата го на стълбите Ребека.
— Коя е Трейси?
Кафъри стоеше, зяпнал от изненада, усещайки се едва ли не виновен, че стои в собствения си коридор.
— Не видях колата ти.
— Трябваше да паркирам зад ъгъла. Навън е задръстено. — Младата жена слезе две стъпала надолу, така че очите им се озоваха на едно ниво. — Коя е Трейси? — Той въздъхна и отмести поглед. — Е?
— Няма значение. — Обърна се, тръгна към кухнята. Знаеше, че ако й каже, ще започне спор — Ребека чакаше да чуе, че той прави нещо в отговор на жеста й, че се беше отказал от Юан. Със сигурност нямаше да се зарадва да научи за уловката, която бе захапал и която все още не беше пуснал напълно. — Никой не е.
— Джак, кажи ми. — Слезе още две стъпала. — Джак…
— Не… по-добре да не знаеш.
— Моля те.
— Какво? — Обърна се отново с лице към нея. — Току-що ти обясних, че е по-добре да не знаеш, така че остави.
Но това явно не я отказа.
— Просто ми кажи коя е.
— Някой, който ме стисна здраво тук. — Хвана се за тестисите. — Ако наистина искаш да знаеш, тя ме стисна здраво ей тук и с най-голяма радост ме дърпа насам-натам.
— Защо?
Кафъри си пое въздух, за да отговори, но в последния момент се отказа.
— Не, остави това — свързано е с Юан.
— О. — Ребека млъкна. Пъхна долната си устна под зъбите и издълба миниатюрна дупчица в дървеното перило с нокътя на палеца си. Той се обърна с намерението да отиде в кухнята, но тя го спря. — Джак.
— Какво?
— Няма нищо, да знаеш.
— Какво?
— Ами това за Юан… няма нищо. Не можеш да промениш живота си, само защото тъпата ти невротична приятелка иска това.
Беше се смирил. Седяха на кухненската маса и разговаряха и той беше съвсем честен с нея: разказа й как беше открил видеозаписите — „През цялото време бяха в шкафа в коридора“. Как беше отишъл да се срещне с Трейси, за ареста й, как беше отишъл в банката в Сохо с парите, как ги беше внесъл и си беше обещал да забрави всичко това. Младата жена седеше срещу него, пушеше замислено, понякога го спираше, за да попита нещо. От време на време Джак трябваше да си напомня, че това се случва наистина, че действително разговарят и Ребека не само не го отхвърля, но дори не вметва тук-там по някой язвителен коментар.
— Джак — рече тя, загледана във върха на тънката си пура, — знаеш ли, това наистина ме вълнува. — Прокара длан по лицето си и стисна основата на носа си между палеца и показалеца. — Но — отпусна длан и вдигна поглед — само защото бях уплашена. Само защото се плашех от напрежението, което те обхващаше. Страхувах се да не нараниш някого… или самия себе си.
— Аз също. — Кафъри въздъхна, клатейки глава. — Аз също се страхувах. — Покри дланта й с ръка. — Ребека…
— Какво?
— Ще трябва да поговорим за това по-късно.
Младата жена вдигна ръце.
— Няма проблем… честно.
— Трябва да продължа — започнал съм нещо.
— Да. — Извади пурата си и понечи да се изправи. — Не ми позволявай да те спирам.
— Мисля, че би трябвало да заминеш.
— Защо?
— Довери ми се — мисля, че би трябвало да заминеш.
Роланд Клеър извади фотоапарата от тенекиената кутия, натъпка всичко в една торба и излезе от апартамента, намери ключовете след упорито ровене и едва не ги изтърва. Беше притеснен, потеше се от безпокойство, но беше взел решението си. Беше време.
Слезе с асансьора до партера, без да спре нито веднъж. Излезе спокойно от Аркейг Тауър, спря на улицата; устата му се движеше беззвучно, докато опитваше да определи кой беше най-добрият път. Един-двама минувачи го изгледаха подозрително, но той беше свикнал с подобни погледи и само им се изплези — „оставете ме на мира, правя каквото трябва, правя каквото би трябвало да се направи“ — и зави вдясно, към Дълич Роуд, притиснал вързопа към гърдите си.