Минувачите се спираха, за да огледат ексцентричната фигура в мръсни дрехи, които не й бяха по мярка, забързана към Централен Брикстън. Скоро обаче продължаваха по пътя си и забравяха за това. Такава беше една от характерните черти на Брикстън — винаги очаквай неочакваното.
Беше пет часа, когато го откри. Веднага щом Ребека излезе отзад в градината с чаша чай и списание в ръка, и с обещанието да почука на френския прозорец, ако поиска да влезе, Джак извади видеокасетите от шкафа и записките, които беше направил. По някое време на плачливите си, ужасяващи несвързани приказки, Пийч беше изрекъл нещо, което не можеше да му излезе от главата:
— Той повтаряше непрекъснато, че всичко мирише на мляко. Ходеше напред-назад, душеше и все мърмореше заради това. Всичко му миришеше на мляко.
Кафъри знаеше, че това бе записано някъде на лентите, но не можеше да свърже автоматично тези няколко думи с конкретна сцена. Направи справка със записките, които беше нахвърлял в стаята на Криотос и изключи повечето ленти — едни нямаха друг звук освен самотния, наставнически глас, който шепнеше инструкции на премигващото срещу камерата дете. „Наистина е супер, това е…“ Но на три от видеолентите се чуваха приглушени разговори зад кадър и Кафъри седна да изгледа именно тях. Търсеше един незначителен откъс, безобидна частица от разговор, и когато го откри, сърцето му се сви.
„Трябва да е в тази лента.“
Този запис му беше особено неприятен, защото въпросното дете — момченце, което изглеждаше на около девет години — опитваше да бъде смело толкова явно, толкова явно опитваше да се хареса на камерата и, най-лошото от всичко, беше абсолютно ясно, че се срамува от тялото си. Беше с наднормено тегло и изглежда не точно малтретирането го правеше най-нещастно: детето като че ли се страхуваше да не би да не е достатъчно добро, да не би да е прекалено дебело, за да се хареса.
Филмът беше заснет в някаква изненадващо чиста баня. Тя беше типична за предградията от осемдесетте години. Стените бяха бледорозови, около вратата имаше орнаментална ивица на сиви и розови цветчета, на стената бяха закачени пухкави хавлии в розово и бяло. Мивката имаше форма на раковина, а батерията беше със златист цвят. Снимките бяха правени вероятно през зимата, защото от време на време момчето потреперваше от студ. Другите двама участници, двама зрели мъже, носеха каучукови маски.
— Какво свинче — прошепна някой зад камерата.
И добави нещо, което Кафъри не успя да разбере.
— Изквичи като прасе — додаде друг глас и се изкиска. — Казах да изквичиш като прасе.
— Какво мислиш, Роло?
Друг мъжки глас.
Джак се приведе леко напред, както седеше на дивана.
— Мирише. — Монотонен глас на човек, който не изпитва никакъв интерес. — Момчето мирише на мляко.
Чу се звук като от тътрене и нещо падна зад кадър. Картината изчезна и когато се появи отново, ваната беше пълна и детето лежеше по гръб във водата така, че недоразвитите му гениталии да излизат над повърхността й.
— Добре, така изглежда добре… А сега започни да се пипаш…
Кафъри спря лентата и я превъртя малко назад, после я пусна отново.
— Какво свинче…
— Изквичи като прасе. Казах да изквичиш като прасе.
— Какво мислиш, Роло…
— Мирише. Момчето мирише на мляко.
— Добре, така изглежда добре…
Превъртя назад. Пусна на възпроизвеждане.
— … прасе.
— Какво мислиш, Роло…
— Мирише. Момчето мирише на мляко.
— Добре, така…
Превъртя назад. Пусна на възпроизвеждане.
— Мирише. Момчето мирише на мляко.
— Добре…
Превъртя назад. Пусна на възпроизвеждане.
„Мирише. Момчето мирише на… мирише на мляко… мирише, мирише на мляко, мирише… Роло? Мирише. Момчето мирише на мляко. Добре, така изглежда добре… Какво мислиш, Роло? Мирише, момчето мирише на мляко, какво мислиш, Роло, Роло, Роло.“