— Не… Не — ти се страхуваш повече и от мен от „мръсния“ отряд. Няма да им дадеш останалите видеозаписи, защото вече не са в теб — вече си ги изтъргувал. — Изплю се в полистиреновата си чашка, избърса уста и вдигна очи. — Играта ти ми е позната. Знам какви могат да бъдат и връзките ти.
Джак не каза нищо. Натисна и двете си длани към масата. Зад нея, в стаичката за малчугани, деца викаха и тичаха в кръг. Едно бебе лежеше по гръб, риташе с крачета и размахваше ръчички, докато му сменяха памперсите. Лам може и да мислеше, че го е хванала натясно, но в действителност вече му беше дала повече, отколкото предполагаше.
— Добре. — Кафъри се изправи, за да си върви. — Винаги ми е приятно да те видя, Трейси.
— Чакай!
Тя се изправи наполовина, очите й светеха отчаяно.
— Какво?
Лам погледна към пазача и понижи гласа си до шепот:
— Изобщо не ме попита за момчето, за момчето на Пендерецки. — Отпусна се отново на стола си, прибра един кичур коса зад ухото и сведе поглед към масата. — Мислех, че ще разговаряме — прошепна тя с едното ъгълче на устата си.
— Не. — Той се приведе и постави отново длани върху масата. — Не, Трейси. Писнало ми е да бъда баламосван от такива като теб.
— Аз наистина знам нещо.
— Не мисля. Лъжеш ме, но нито на теб ти е за първи път, нито за мен е нещо ново, повярвай ми.
— Хиляда деветстотин седемдесет и пета година — обяви тя. — Есента.
Джак, който тъкмо си поемаше дъх, за да отговори, спря. Взря се в нея, погледът му обходи лицето й. Не трябваше да позволи да бъде въвлечен в това отново — тя просто пускаше поредната димна завеса, а ако Пендерецки беше споделил с Карл случилото се с Юан, времето на станалото нямаше да бъде загадка. „Но ти, разбира се, не можеш да изпуснеш току-така това, нали?“ Седна отново, сломен, отпусна се на стола и подпря глава на ръцете си. Стоя така повече от минута, изпълнен с омраза към нея, с недоволство към нея и желание да я удари.
— Давай нататък в такъв случай. — Вдигна поглед, уморено прокара ръце по лицето си. — Дай да чуем какво имаш да кажеш.
— Не. — Лам го гледаше навъсено. Почеса се под мишницата и подсмръкна шумно, огледа помещението с набърчен нос. — Не — повтори тя и погледна към тавана. — Трябва да се постараеш повечко. Не е толкоз лесно, нали? — Изхрачи се в чашката, избърса уста и го изгледа, повдигнала вежди. — Трябва да ме убедиш. Трябва да докажеш, че няма да предприемеш нищо с „мръсния“ отряд. Защото е странно, че се появиха и взеха да душат веднага подир теб, нали?
Джак кимна и се загледа в нея, поглаждайки брадичка — терапевт, който опитва да прецени пациента си. Ако го познаваше по-добре, Трейси Лам щеше да спре дотук. Нямаше да захранва така дръзко гнева му с чист кислород.
— Е? — попита тя, като наклони глава на една страна и се усмихна. — Хайде. Твой ред е да бъдеш мил с мен.
С тези думи премина границата. Беше прекалено късно да се върне. Кафъри се наведе напред и заговори съвсем тихо:
— Не се ебавай с мен, Трейси. — Изрече го в самото й лице. — Защото, ако някога те видя на улицата, ще те убия.
— О! — сепна се тя; устните й бяха побелели. — Майната ти тогава, ’щото в крайна сметка може би не знам нищо.
— О, каква изненада. — Джак се изправи. — Единствената разлика е, че аз говоря сериозно.
Тръгна към вратата и си повдигна ръкава, за да покаже малкия печат, поставен на ръката му от охраната. Появи се една полицайка, задрънчаха ключове на дълга верига. Жената го поведе към малка черна кутия и постави ръцете му под ултравиолетовата светлина.
— Точно под светлината. Ето така.
Печатът на дланта му се освети, жената отключи вратата и я отвори. Кафъри спря, обърна се назад, колкото да види Лам, която стоеше с длани върху масата и го гледаше. Изрече беззвучно нещо само с устни и повдигна вежди, но Джак се обърна нататък, благодари на полицайката и излезе през вратата. Трепереше.
„По дяволите!“ Лам се тръшна на стола и срита гневно краката на масата. Не можеше да повярва, че той си беше тръгнал. А беше толкова близо. Толкова близо, дяволите да го вземат. Огледа се, огледа всички майки, дъщери и бебета, и разбра, че е сама. Абсолютно сама.
Намусено заби нокти в стеничката на полистиреновата чашка, когато усети погледа на старшата полицайка.
— Да? — рече тя и повдигна саркастично вежди насреща й. — Какво ме зяпаш?