— Така — рече тя. — Нека в такъв случай да огледаме набързо мястото. Преди да е пристигнала кавалерията.
Извикаха асансьорите до горния етаж, спряха ги и отвориха вратата към стълбището, така че ако Роланд Клеър решеше да се прибере преди пристигането на другите полицаи, да чуят стъпките му по стълбите. Разпределиха си апартамента. Сунес омота около ръцете си торбички за фризер и се зае с дневната и банята, а за Кафъри останаха кухнята и спалнята. Използваха осветление само в помещенията, които нямаха прозорци, в останалите разчитаха на остатъците от дневната светлина. Скоро установиха, че апартаментът на Клеър е истински склад: тук бяха струпани всевъзможни неща, като се започне от колекция прахосмукачки и се свърши с един светлокафяв бухал в стъклен купол. Някои участъци бяха мръсни — миризмата в банята накара Даниела да сложи ръка пред устата си, а хладилникът беше пълен с развалена храна: не беше трудно да повярват, че Клеър бе отговорен за безредието в таванското помещение на семейство Пийч. Но апартаментът беше поддържан чист по един доста непостоянен начин. Кухнята беше лъсната: кухненският плот беше така вманиачено търкан на места, че бяха изстъргани парченца от пластмасовото му покритие. В една голяма тенджера върху котлона бяха сложени дрехи. Навсякъде подът, който не беше покрит, беше маниакално чист.
Сунес откри нещо интересно още под първия камък, който обърна.
— Хей, Джак — извика тя, — ела да хвърлиш един поглед на това.
Той отиде в дневната и я завари седнала на бюро с метална рамка, с очертан на фона на залеза силует, загледана в едно отворено чекмедже.
— Какво е това?
— Един господ знае. — Сунес го взе и двамата се вгледаха в него. Беше оръфана тетрадка, пристегната с ластиче. — И какво е това според теб?
Кафъри я хвана за лакътя и го повдигна по-високо, като го наклони към прозореца, за да вижда по-добре. В едно квадратче на предната корица беше написана грижливо думата „Лечението“, а изпомачканите страници бяха изпълнени с подробни формули с дребен, трескав почерк. Вътре бяха залепени изрезки от вестници, статии за случая на Рори Пийч. Кожата му настръхна.
— Вземай го.
— Добре. — Даниела пусна тетрадката в една торбичка за фризер, пъхна я в якето си и се върна в дневната. — Хайде да продължаваме.
Работиха още десетина минути, без да са сигурни какво точно търсят. На една полица със списания Сунес намери картичка на двегодишен малчуган с памперси и надпис: „НЕПРИЯТНО МИ Е ДА ТИ ДОСАЖДАТ С ЛИЧЕН ПРОБЛЕМ…“. Отвори я и дочете края на посланието: „… НО СЪМ НАДЪРВЕН“. В спалнята Кафъри откри надуваема кукла-момченце с изпуснат въздух, пъхната в едно чекмедже, с етикет на японски, закрепен за глезена. Определено бяха попаднали където трябва, и всичко беше толкова странно, като музей в извънработно време. Колекцията на Клеър беше подредена върху метални сгъваеми маси, каквито могат да се видят по евтините разпродажби. Джак забеляза, че нито един предмет от колекцията не се докосва до пода, а всичко е разположено върху масите. Това го накара да се сети как Рори Пийч беше оставен над земята, така както големите котки завличат плячката си по дърветата.
Все още размишляваше за това, когато, десетина минути по-късно, отвори вратата на един стенен шкаф в спалнята и откри онова, което знаеше, че търсят.
— Хей, Дани — извика той, — имаш ли един момент?
— Какво? — Тя влезе от дневната запъхтяна, като държеше ръцете си над главата и се провираше между масите, за да стигне до него. — Какво намери?
— Не знам.
Бръкна вътре и включи осветлението.
— Червена крушка — измърмори Сунес и се взря подозрително в стенния шкаф. — Чудновато.
— Това е тъмна стая.
— А?
— Това е тъмна стая… виж — посочи малката пластмасова масичка, покрита с необходимото оборудване: шишета с химикали, чифт гумени ръкавици, подноси, стойка, която вероятно беше за щамповането на снимките. Встрани от всичко останало стоеше тенекиена кутия от бисквити, залепена с кафяв скоч. — Оборудване за тъмна стая. — Бръкна в джоба, извади армейския си нож, сряза скоча на кутията, вдигна капака и погледна вътре. — О, по дяволите.