— Аз… той… още е в „Кингс“. Правят за него всичко, което могат.
— Но не могат да го спасят?
— Виж, Кармел, щях да изневеря на дълга си, ако не те посъветвам да очакваш най-лошото.
— О, просто млъкни, по дяволите, млъкни, не можеш ли да го направиш? — Скри лице в дланите си. — Извикайте лекаря — помоли тя. — Нека ми даде още нещо. Вижте ме, определено имам нужда от нещо по-силно от онова, което ми е изписал.
— Мисис Пийч, знам, че ви е трудно. Много е важно обаче да ни кажете всичко, което можете да си спомните. Веднага щом чуя това, което имате да ми кажете, ще извикам личния ви лекар…
— Не… веднага! Дайте ми нещо, за да спрете това.
— Кармел, лекарят вече ти го даде и ние правим всичко, което можем. — Кафъри направи крачка напред, търсейки на какво да седне, и откри розов тръстиков стол, на който бе поставено мече. Подпря мечето на перваза на паркета покрай стената, седна, постави лакти върху коленете си и се приведе напред, за да погледне Кармел. — Петнайсетима от хората ми са там заедно с двайсет униформени полицаи и не знам колко доброволци. Взели сме случая присърце, влагаме в него всичко. След като изясним онова, което сте в състояние да си спомните, ще извикам някой полицай, който да поговори с вас — той вече е определен. Ще бъде на ваше разположение по всяко време, когато поискате.
— Но аз не… — Тялото й се изви от тревога. — Не си спомням какво се е случило. — Отпусна лице в дланите си и заплака тихичко. — О, боже, момченцето ми го няма, а аз дори не си спомням какво се е случило.
Асоциацията на любителите плувци беше променила кодекса си на поведение вече от дълго време. В отговор на променящата се формулировка на малтретирането на деца, той вече препоръчваше учителите да сведат до минимум физическия контакт с малчуганите и да преподават уроците си от ръба на басейна. Не всички плувни басейни налагаха изпълнението на тези препоръки и често изборът дали да влезе във водата зависеше от учителя, но един от учителите в Брикстънския развлекателен център се придържаше строго към тях. Макар да беше сравнително нов в басейна, на всички им беше направило впечатление, че Крис Гъмър, Рибата, винаги стоеше на разстояние от децата, които учеше. Понякога дори изглеждаше, че не ги харесва.
— Ще кажеш, че го карат да се чувства нервен — говореха си спасителите, докато го наблюдаваха как стои в широките си червени плувки, пристегнати в кръста с шнур, и с червена плувна шапка, макар да не влизаше във водата. (Той настояваше да носи шапката със закопчана под брадичката каишка, може би защото косата му беше толкова рядка, че от разстояние изглеждаше плешив.) — Интересно защо се получава така.
Разменяха идеи за какво им напомня Гъмър — пингвин, риба, плуваща бомба. Повечето имена му подхождаха, но Рибата беше вероятно най-доброто, заради гладкото му тяло с дребна, триъгълна глава, яйцевидна закръгленост в средата, с едри крака над коленете, заострящи се към глезените и комично закрепени към тънките глезени огромни стъпала, които държеше вечно разтворени под прав ъгъл. Тънките косъмчета по гърдите и краката му се заглаждаха и ставаха почти незабележими, когато ги намокреше.
— Сигурно имаш ципа между пръстите на краката — обичаха да му казват хората.
Но той нямаше нищо подобно. Обстойните огледи, които си правеше, показваха, че вместо плоски и подобни на шпатула, пръстите на краката му бяха дълги и тънки. Риба или не, той не беше типичен учител по плуване. Първо, беше по-възрастен от другите учители.
— Вероятно някой извратен тип.
— Не, тогава никога нямаше да получи това място.
Бяха им го набили в главите: „този пост е освободен от секция 4 (2) на Закона за реабилитиране на закононарушителите“. Когато ставаше дума за персонала на работещите с деца центрове, закононарушенията нямаха давност. Никога. Нямаше значение преди колко време беше извършено престъплението.
— Освен ако няма досие — рече един от спасителите, — защото никога не са го хващали.
— Или защото си е сменил името.
— Не би могъл да си смени името, ако има досие, нали?
— Така ли? — Един от по-възрастните спасители изпука кокалчетата на ръцете си и се загледа в Гъмър, който стоеше на края на басейна и чакаше две момиченца да си оправят плувните шапки. — Защо?
Тук всички спасители се умълчаха и се обърнаха да погледнат към Гъмър. Днес изглеждаше особено измъчен. Беше редът на шест- и седемгодишните и двете момиченца очевидно се справяха трудно с поставянето на шапките.