— Тогава отиди да хвърлиш един поглед.
— Да.
„Да, разбира се, няма проблем.“ Цистерната беше пълна около две трети с някаква течност, полупрозрачна, а близо до повърхността плуваше нещо мръсно. Разбира се, там плува някаква гадост, но това не е проблем…
— Хайде, Джак, да приключваме с това.
— Вони — сигурна ли си, че не искаш да го направиш ти?
— Какъв страхливец си само.
— Направи го ти тогава.
— И дума да не става — това е мъжка работа.
— Така. — Кафъри пое дълбоко въздух и стъпи вътре. — Първо, тук има нещо на пода. — Насочи лъча на фенерчето по стената вдясно. — Дрехи — додаде той. — Купчина дрехи на пода. — Можеше да се върне към тях по-късно. — И, ъъъ, после, тази цистерна… — Приближи се още, насочи светлината натам и веднага видя, че онова, което плуваше най-отгоре в жълтеникавата течност, беше купчина дрехи. — Дрехи, плуващи във… — Приведе се по-близко. — Дрехи, плуващи във… Боже.
Отстъпи неволно крачка назад.
— Какво? — попита Сунес. — Какво е това?
— Урина. Стотици литри урина.
— Боже мой…
— Проклето сбъркано копеле. — Джак насочи фенерчето към цистерната. Мъжки дрехи, найлоново горнище на анцуг с цип, суитчър с качулка, три чифта маратонки. Роланд Клеър съхраняваше облекло в шейсет сантиметра урина. — Проклето, сбъркано, сбъркано копеле…
Бенедикт имаше температура, виеше й се свят. Кожата я сърбеше, в устата имаше ранички от маниакалното смучене на медната тръба, възглавничките на пръстите й бяха разранени от дълбаенето в пода. Избутването на трупа на Смърф възможно най-далеч й бе коствало целодневни усилия. Беше я покрила с риза на Хал, но мухите бяха успели да се пъхнат отдолу и пируваха с най-богатата и отбрана храна, на която им се беше случвало да попадат. Те като че ли се размножаваха. В трескавото състояние, в което беше, на Бен й се струваше, че са станали двойно повече всеки път, когато отвореше очи.
Понякога знаеше, че е будна, друг път не беше сигурна. Очите й се въртяха в очните кухини, светлини плуваха навътре-навън, понякога виждаше живота си до този момент — всичко течеше толкова гладко и безметежно, обстоятелствата бяха толкова благоприятни, имаше само меки ръбове и млечнобял комфорт, беше там с Джош, Хал и Смърф, цялото семейство седеше на поляната. Беше лято — бяха по шорти, термосчето на Джош беше оставено на стъпалата, радиото свиреше, по краката на Джош беше полепнала прясно окосена трева, когато се изправи, за да скочи в малкия басейн. Тогава чу Джош да плаче долу. Джош? Това наистина ли беше Джош? Ами другият шум? Какво беше това? Сумтене на животно. Или може би на човек? Ридания?
Бен… хайде де, хайде… събуди се.
Джош? Плувнала в пот, с разтуптяно сърце, тя отвори очи в тъмната стая. Таванът бе осветен от луната. В ъгъла се очертаваше сивата форма на бедното й мъртво кученце. Беше будна. Наистина будна. Това Джош ли беше, плачеше ли? Завъртя се на една страна, за да допре ухо в дъските на пода, и се ослуша. Тишина.
Беше си въобразила.
Стисна очи и се опита да върне образа с Джош и Хал, седнали на тревата. Но мозъкът й сякаш се беше надул и притискаше очите й и младата жена просто не беше в състояние да го извика отново. Не успяваше да види лицата им. Само за пет дни синът й и съпругът й бяха сведени до състояние на неясни образи — Джош беше мъничка, беззащитна сянка с вкопчващи се ръце, а Хал — тъмен пейзаж в леглото до нея нощем.
— О, Джош — прошепна тя. — Хал, Джош — обичам ви.
Къщата беше притихнала, когато затвори отново очи. Чу прелитащ отгоре самолет. Внезапно видя кабината, обляна от прекрасната розова светлина на залеза — с Хал пътуваха до Куба в дните, когато никой не ходеше в Куба, в пътническата агенция щяха да ви се изсмеят, ако пожелаехте да отидете там, и човек трябваше да прелети над безброй карибски острови, за да се добере до Куба. Хал обаче искаше да отиде там, за да види мебелните фабрики в Олгин. Бенедикт постави длани пред лицето си и си представи морето, което винаги беше искала да посети — вълшебно море, може би морето на Кортес, мистериозно море, където китовете идват, за да се чифтосват, а привечер над водата може да се чуе странно пеене…
Докато сънуваше, тялото й потрепваше конвулсивно, легнало на пода, привързано към радиатора, а мухите кацаха по очите й.
Щом заслиза по стъпалата пред главния вход на Аркейг Тауър, Сунес тръгна по-бавно. В асансьора беше прелистила „Лечението“, странния малък наръчник от чекмеджето, поклащайки изумено глава, и той я беше погълнал дотолкова, че сега почти спря да върви. Кафъри също спря и се обърна назад към нея.