— Дани?
— Дяволски хубаво. — Тя поклати глава и подсвирна тихичко. — Дяволски хубаво.
— Кое?
Даниела вдигна поглед.
— Всичко е тук… всичко.
Джак се приближи и застана зад нея, надвеси се над рамото й и се зачете:
— „Излагането на женски хормони…“ Какво, по дяволите, е това?
Опита се да издърпа тетрадката от ръцете й, но тя го отблъсна.
— Махай се. — Приближи тетрадката до очите си и зачете внимателно: — „Наподобяващи мляко миризми — противни. Пролактините са тежки…“
— Какво са пролактините?
— Отде да знам? — Даниела затвори тетрадката и я пъхна в джоба си. — Ще я вземем в Шрайвмур и ще я огледаме подобаващо. От нея може да разберем къде са онези нещастници. — Огледа пустите улици. — Така. Къде оставихме колата?
Насрочиха спешна оперативка, за да съставят план за залавянето на Роланд Клеър, и докато чакаха пристигането на всички, направиха кафе, седнаха в стаята на старшия следовател и Кафъри се обади на Ребека, за да се извини, че ще закъснее.
— Не, честно, Джак, няма проблем. Така или иначе гледам повторението на „Юротраш“.
Искаше му се да я разцелува за това. Сунес се обади на Полина със същата теория и докато тя говореше, младият мъж седеше, загледан в отражението си в стъклото на прозореца, очаквайки да чуе името си. Но не го чу и когато остави телефона, Даниела върна незабавно вниманието си към тетрадката. Кафъри изпита облекчение — безмълвният пакт беше в сила: тази вечер нямаше да говорят за нищо друго освен за Роланд Клеър.
Седнали рамо до рамо, като деца в училище, двамата изчетоха „Лечението“ от кора до кора, почти без да разменят дума. Знаеха, че гледат нещо, което можеше да бъде наречено „каталог на ума на Клеър“ — разсъжденията му, написани върху хартия. „Лечението“ им разказа толкова за неговите мотиви и непреодолими импулси, колкото биха научили и от собственото му оголено, биещо сърце, ако бяха открили в чекмеджето него вместо тетрадката. Разказа им за ритуалите и страховете му, за любовта му към сенчестите въздушни ями високо над земята, за начина, по който беше покорил Кармел Пийч. Разказа им за неговата импотентност, разказа им защо беше искал да наблюдава как Алек Пийч изнасилва собствения си син, разказа им за непреодолимия му импулс да използва своята урина, за да „пречиства и неутрализира“. Разказа им дори защо беше носил ръкавици, но причината съвсем не беше заради прикриването на отпечатъците от пръстите му, както бяха предполагали. И най-накрая, на една от последните страници Кафъри видя нещо, което му подейства като шамар или прилив на адреналин:
Идентифициране на нов източник/семейство — постигнато… проверка и неутрализиране на всички места, обитавани от женски (направено!).
Джак грабна тетрадката.
Ново семейство: Наблюдавано дете — добро, баща — добър.
Проблеми: 1. Съпруга. 2. Кучето е женско.
— Няма предвид семейство Пийч, нали? Те нямаха куче.
— Не. Това са следващите. — Кафъри стоеше абсолютно неподвижно, чувствайки как паметта му се протяга към нещо. Куче… къде попадаше това? И онези снимки на някакво момче до радиатор — стените в бледомандаринов цвят, радиаторът — модерен, с прави линии, бял… и в този спомен имаше също така някаква форма. Хълм, който се виждаше през прозореца? Дървета? Не знаеше на колко врати беше похлопал през първите дни и дали двамата специално назначени за тази работа детективи или Логан ги бяха посетили отново след това, но паметта му продължаваше да настоява. И тъкмо когато мислеше, че може да изплува някакво име, звънчето на асансьора пропя в коридора и Джак изпусна хода на мислите си и отново просто се взираше в снимката на някакво безименно дете в безименна стая и в една изписана тетрадка. — По дяволите.
Фиона Куин и двама полицаи от Отдела за съхраняване на веществените доказателства се появиха на прага, оглеждайки празното помещение така, сякаш бяха очаквали да бъдат посрещнати от специален комитет.
— Ние ли сме първите?
— Да. — И двамата се изправиха. — Влизайте.
Кафъри и Сунес направиха кафе на всички, после настаниха Фиона да седне.
— Кармел Пийч беше ли тествана — осведомиха се те. — Ти тества ли я?