— Добре, добре! Това е достатъчно.
Разговаряха в един ъгъл на кафенето. И двамата миришеха на хлор — панталоните на Кафъри бяха мокри до коленете. На друга маса група тийнейджъри в спортни якета опитваха да фалшифицират автобусна карта с помощта на лепило. Непрекъснато скачаха, за да купуват шоколад и „Ред Бул“ от съседния автомат за топли и разхладителни напитки, а Кафъри седеше с гръб към тях и гледаше през масата към Гъмър, който беше купил чаша кафе и два шоколадови десерта, които обели, разчупи на четири парчета и постави върху хартиена салфетка пред него. Така и никой не ги докосна до края на разговора.
— Крис, виж какво. — Тютюнът му не беше пострадал от басейна. Поръси малко от него върху цигарена хартийка. — Съжалявам за това. Но трябваше да говоря с теб.
— Аз наистина трябваше да говоря с теб. — Гъмър беше облечен в износена карирана риза, изтъркана на места, мократа му, тънка като на бебе коса висеше до яката. Лицето му лъщеше като обелено яйце. — Затова дойдох чак до „Торнтън Хийт“. Но това не промени нищо, нали?
— Съжалявам. Научих си урока.
Крис сви рамене и погледът му се зарея някъде над главата на Кафъри. Краищата на клепачите му бяха зачервени. Джак запали цигарата и придърпа лъскавото пепелниче.
— Крис, кажи ми нещо. Как разбра за Чампалуанг?
— Казах ти. Пишеше го във вестниците.
— И тогава чу за първи път да споменават за трола?
Той кимна.
— Трябваше да ме изслушаш.
— Прав си. — Въртеше цигарата в пръстите си и я съзерцаваше замислено. — Крис, поправи ме, ако греша, но когато чу за Чампалуанг, сигурно си се питал, искам да кажа… помогни ми тук, но когато чу за трола, сигурно си се питал дали не е бил същият човек, който е бил в твоята къща…
Гъмър си пое рязко въздух. Устата му се задвижи, но не излезе никакъв звук. Сведе очи и отпусна рамене напред, ръцете му се скриха между коленете. Джак видя, че трепери.
— Крис? — Той не вдигна очи. Кафъри изтърси пепелта в пепелничето, загледан в темето му, в кожата, която се виждаше измежду космите, като се чудеше накъде да върви оттук нататък. — Мисля, че тролът е идвал веднъж в твоята къща, Крис. Може би преди доста време. Прав ли съм? — Той не отговори. Мислите на Джак се насочиха към снимките от „Халф Мун Лейн“, които държеше в джоба си. „Защо не му ги покажеш? Ами ако грешиш?“ — Нека да го кажем така. Хората имат някои извратени фантазии — започна той. — Не си ли се изумявал от идеите, които им хрумват? — Гъмър сви рамене. Не вдигаше очи от шоколада. „О, боже, явно няма да бъде лесно…“ — Например някои… — Намести се на стола и кръстоса крака. — Фантазията на някои може да бъде, ъъъ… да гледат как един мъж изнасилва детето си, да речем. Мислиш ли, че това е възможно?
Гъмър се изкашля и вдигна ръце пред лицето си, като притисна върховете на палците и показалците си към ъгълчетата на очите. Кафъри видя как скалпът му почервеня от прилива на кръв.
— Например, ако е момче. Някои биха могли да имат и такива фантазии… а, как смяташ?
Гъмър отпусна и двете си ръце на масата и задиша дълбоко през носа. Очите му бяха затворени, но Кафъри виждаше как роговиците му се движат под клепачите, като в театър на сенките. „Не се предавай…“
— Например как баща изнасилва сина си.
— Аз не съм педофил — заяви внезапно треньорът по плуване, като отвори очи. — Обичах сина си повече от всичко.
— Защо не отиде в полицията?
— Опитах… опитах се да говоря с теб. Ти не поиска да ме изслушаш.
— Имам предвид преди. Когато се случи това.
Гъмър пое рязко въздух и поклати конвулсивно глава.
— Не, не, не, не, не. — Клатеше глава наляво-надясно, подчертавайки с движение всяка дума като дете. — Не… съпругата ми каза „не“. Не трябваше да ходим в полицията.
— Тя не искаше да се разбере истината?
— Изненадан ли си?
— Полицията можеше да направи нещо.
— Така ли мислиш? — Крис си играеше с протрития маншет на ризата, вперил поглед в шоколада. — Щеше ли да я спре да си отиде? Щеше ли да я спре да не ми вземе сина?