— Благодаря, Мерилин.
— Няма защо. Искаш ли маслени сладки?
— Не, Мерилин, благодаря.
— Някой ден ще престана да те питам.
— Не, няма да го направиш.
Сунес и останалите от екипа бяха в Брикстън, така че Джак влезе с Гъмър в стаята на старшия следовател, покани го да седне и чу историята му от самото начало.
Тя започваше от 1989 година. Семейство Гъмър бяха планирали открито отпуската си и никой от приятелите им не разбрал, че така и не бяха отишли в Блакпул, че дори не бяха напускали Брикстън. Всички обаче бяха единодушни, че по време на тази отпуска нещо се беше объркало, защото след нея и тримата не бяха вече същите. Никой не бе разбрал за високия младеж, който се беше появил сякаш от въздуха в коридора на малката къща. Никой не научи, че беше вързал съпругата на Гъмър в спалнята на втория етаж и беше изписал със спрей „X“ на вратата. Никой не научи, че Гъмър бил принуден да се прояви върху собствения си син, нито че след това, свит в ъгъла и разплакан, бил принуден да наблюдава как Клеър прави на свой ред опит да се изяви върху деветгодишното момче. Клеър беше импотентен. Побеснял от ярост поради собственото си безсилие, беше отхапал цяло парче от гърба на детето.
— Използва ли колан? — Кафъри изпитваше съжаление към Гъмър, който седеше, обвил с ръце колене, сякаш му е студено, привел рамене, вперил невиждащ поглед навън към дъждовния Кройдън. Но знаеше, че трябва да попита. — Използва ли колан? Около врата на сина ти?
— Не. Колан нямаше. Но го би. И го ухапа.
„Значи това изкуство си научил по-късно, в затвора, копеле мръсно.“
— Каза ли нещо? Нещо по-особено, което ти се е запечатало в паметта?
— Не. Стотици пъти съм преживял отново случилото се в ума си. О, разбира се, имаше извинения, можеш да си ги представиш, каза например, че не искал това, което става, но трябвало да го направи… и така нататък.
— Трябвало да го направи ли?
— О, да. — Гъмър присви устни, сякаш споменът беше нещо като афта на езика му. — О, да. Каза го на няколко пъти — нямал избор, трябвало да се изцери… всичко това беше пълна лудост за мен, просто извинение…
— „Лечението“.
Гъмър го погледна неразбиращо.
— Моля?
— „Лечението“ — повтори приглушено Джак, мислейки за тетрадката в чекмеджето на Сунес. После погледна събеседника си. — Съжалявам… мислим, че той е шизофреник. Той е…
— Той е луд — ето какъв е.
— Да. Може би. — Кафъри забарабани с пръсти по бюрото. — Но ти продължавай нататък, Крис, продължавай нататък.
След нападението Гъмър бе опитал да убеди съпругата си да отиде в полицията, но тя се бе възпротивила и с няколко горчиви, но добре подбрани думи, беше разяснила какво смята по въпроса: ако отидеше в полицията, целият свят щеше да научи за недостойното му влечение към деца. Недостойното му влечение към деца! „Никой никога, ама никога не трябва да разбере за това. Не трябва да споменаваме за станалото до последния си час.“ Но пазенето на такава тайна в крайна сметка се бе оказало прекалено тежък товар и тя си беше събрала записите, видеокасетите с аеробни упражнения на Джейн Фонда и сина им, и си беше тръгнала, като бе оставила Гъмър в Лондон без нищо: без възглавници, без кърпи, без чаршафи — само с една лепкава бутилка кетчуп в хладилника и непоколебимото убеждение, че е извратен, след като бе съумял да извърши онова.
— С моя син, със собствения ми син. Не бих и помислил, че е възможно, ако не се беше случило.
— Имахте ли таванско помещение?
— Да. Онази къща имаше таванско помещение.
Джак си представи Клеър на тавана, как, подобен на търпелив паяк, само наблюдава и чака, чака подходящия момент да изпълзи и да извърши каквото иска без никой да го прекъсва.
— Мисля, че е дошъл оттам.
— Знам.
— Знаеш ли?
— Открих го после. Той си тръгна през главния вход — просто отвори вратата и излезе — но как беше влязъл? Открих неразборията, която беше оставил горе, след като взех стълба и се качих. — Сви рамене. — След като започнах да се връщам назад в спомените си дадох сметка, че всъщност съпругата ми беше усетила, че нещо не е наред.