От дневната прозвуча вопъл. Тя отвори рязко очи. Това беше Хал. Викаше нещо с тънък глас, който разбираше трудно, нещо като:
— Немогадагонаправянемогадагонаправя. Молятебожеубиймевместотова… — Пое си рязко въздух и този път го чу ясно да казва: — Убий ме. Моля те. Убий ме вместо това.
— Махай се. Махай се. — Тролът слезе от фотьойла и ритна нещо, което се намираше току извън полезрението й. Нещо тежко. Започна да измъква колана от джинсите си. — Махай се.
Уви колана около единия си юмрук, опъна другия край. Джинсите се свлякоха до глезените му — краката му бяха криви като на планинска коза. Отпусна се на колене.
„Боже мили, какво прави? Както изглежда се готви да…“
Виждаше само долната част на тялото му, увитите около стъпалата му джинси. Но в напрежението на хълбоците му имаше нещо, нещо, което й напомни хранещо се животно. Начинът, по който се извъртат задните крака на котка, когато…
Когато дъвче нещо…
Чу се немощен вик. Задникът на трола се изви отново. Сега Бенедикт разбра. Джош.
— Не! — Блъсна се диво напред в дупката. — Не! Остави го!
Внезапно настана тишина. Краката отдолу спряха да се движат.
— Говоря сериозно. Остави го или ще те убия. Ще те убия.
Мълчание. Чуваше само неестествено силните удари на сърцето си. И изведнъж, сякаш от нищото, лицето му се озова до нейното — усети дъха му, видя кръвта по зъбите му. „О, боже!“ Тя отскочи назад. Блъсна ухото си в ръба на дъските, болката я отпрати обратно към дупката. Не! Драскаше отчаяно, търсейки някаква опора, гипсовата мазилка се нацепи, свободният й крак заописва лудешки кръгове, опитвайки да се задържи за килима. Бенедикт очакваше всеки момент да усети неприятния дъх в лицето си. Чуваше тежкото му дишане — човек можеше да помисли, че се страхува. „От какво се страхува?“ Погледът му беше притеснен, трескав, паникьосан, нервен, беше покрил с длани уста, сякаш тя го изпълваше с ужас. После задуши и изведнъж започна да скимти, устните му затрепериха и този път, с последни сили, тя успя да се измъкне от дупката, обратно в спалнята, и в същия момент чу звънеца на входната врата.
Кафъри стоеше пред входа, дъждът барабанеше наоколо. Дишаше тежко. Беше изминал пеша разстоянието около строежа на Клок Тауър Гроув, покрай тежки машини и подгизнала от дъжда купчина електрически проводници. „Чамп, никога повече няма да бъда в състояние да мина покрай електрически проводник, без да се сетя за Чамп.“ Нито една от къщите не беше населена, освен намиращата се на номер пет. Завесите на номер пет бяха дръпнати и щом видя това, Джак ускори крачка, измина почти тичешком малката тухлена уличка и заби палец върху копчето на звънеца.
— Мисис Чърч? — Натисна звънеца отново, този път с цяла длан. Къщата тънеше в тишина. Вдигна се на пръсти и погледна през вратата на гаража. Лимоновожълто „Деу“ беше паркирано в полумрака. Знаеше, че може и да греши. Помнеше жената, която му беше отворила вратата на този дом преди повече от една седмица. Помнеше, че беше споменала за тайнствената миризма в къщата си, така както бе правила и съпругата на Гъмър, както бе постъпила и Сунес в дома на семейство Пийч. Помнеше кучето. Повдигна капака на пощенската кутия. — Мисис Чърч?
И тогава, от идващия откъм коридора въздух подуши миризмата на урина. „Боже мой, тук има животно.“ Из коридора бяха пръснати кутии от храна. Някъде отвътре се чуваше работещ телевизор. А на горния край на къщата се виждаше нещо, написано с червен спрей.
Пусна капака на пощенската кутия и се обърна, бръкна в джоба си за мобилния телефон; сърцето му туптеше до пръсване.
— Джак, слушай. — Даниела беше непреклонна. — Не влизай, Джак, не влизай вътре. Изчакай ни. Чуваш ли ме?
— Няма. Кълна се.
И така и смяташе да направи. Пъхна телефона си в джоба и зачака пред прага, наметна якето на главата си, за да се предпази от дъжда, като пристъпваше напрегнато от крак на крак и поглеждаше ту нагоре към къщата, ту назад към улицата за полицейските коли. Минутите се точеха мъчително и внезапно отзад се чу някакъв шум. Спусна се към пощенската кутия навреме, за да види как нещо излетя от кухнята, мина по коридора и се понесе нагоре по стълбите. Огромната неясна фигура носеше нещо в ръцете си и Кафъри разбра веднага, че те са окървавени. Свали якето от главата, уви го около ръката си и заби лакът в стъкления панел на входната врата, вдигна резето, щракна ключалката и се озова вътре, изтича в кухнята. Там беше горещо, в ноздрите го блъсна познатата миризма — „Боже, какво е станало тук?“ — лампите светеха, завесите бяха спуснати, а на пода, треперещо и покрито със собствената си нечистотия, лежеше нещо, което Джак предположи, че трябва да е мистър Чърч. „Боже милостиви… — Чърч го видя, затвори очи, извърна глава. — Остави го, намери детето.“ Дъските горе запъшкаха и заскърцаха и сега Кафъри разбра какво носеше Клеър.