Никаква светлина. Тук беше абсолютно тъмно. Постоя неподвижно за момент, докато поеме дъх, ослушвайки се да чуе дишането на Клеър. От далечния край на помещението внезапно нахлу слънчева светлина и разцепи мрака, като освети Клеър отдолу. Беше изкъртил вратата на тавана.
— Спри!
Но той вече беше яхнал отвора, спускайки стълбата надолу към площадката. Джак се втурна ловко между гредите, сърцето му биеше до пръсване. „Вече наближаваш линията, зад която отсрещната страна реагира — спомни си какво са те обучавали: разстоянието до тази линия е тук, за да ти спаси живота. Ако го пресечеш, трябва да знаеш точно защо и какво очакваш. Мястото добро ли е за…“
Клеър беше бърз. Без да издаде и звук, се бе обърнал и изчезнал от погледа му, толкова бързо, че почти не се докосна до стълбата.
— Спри!
Кафъри беше на секунди след него. Спусна се по стълбата, като си удари коленете в стъпалата, приземи се на почти довършена площадка, върху мокет, с боядисани с цвят на магнолия гипсови стени и все още увита в найлони тоалетна. Главата на Клеър изчезна по стълбището вдясно, блъскайки се в крехките стени, във въздуха се посипа гипс, разнесе се характерната му миризма. Джак хукна след него, стигна първата площадка и се завъртя назад към стената, за да застане с лице към следващите стълби, вземайки по три стъпала наведнъж, приземи се на първия етаж с леко извито стъпало, възстанови равновесието си, залепеният за пода картон се плъзна под краката му. Клеър се втурна към кухнята, все така следван от Кафъри, който изкрещя:
— Мръсник!
Кухнята беше съвсем същата като в къщата на семейство Чърч. Най-накрая Джак спря до вратата, дишайки тежко.
Роланд Клеър стоеше до задната врата, стиснал дръжката, стовари единия си крак в основата и центърът му на гравитация се наклони назад, когато я дръпна. Вратата беше заключена.
— Стой там! — изкрещя Джак. „Прецени коя е твоята отговорност в момента. Джак… хайде, малко дисциплина — къде трябва да е насочен фокусът ти в тази ситуация? Обектът, вратата…“ — Просто стой там!
Клеър се обърна, като дишаше тежко, сивата му тениска се беше набрала на корема, меката му женствена коса бе полепнала по лицето.
— Не… — Вдигна ръце. — Не! Не ме докосвай!
— Какво значи това „не ме докосвай“, дяволите да те вземат? Аз ще те арестувам, лайно такова.
— Не! — Ципът на джинсите му беше свален, сякаш ги беше вдигнал набързо. — Не, не, не… моля те, моля те, моля те, недей. — Направи крачка назад и закри уши с длани. — Нямах предвид да правя това. — Внезапно се отпусна под мивката, ръцете му политнаха към лицето. — Нямах предвид да правя това.
— Нямал си предвид ли? Изобщо не ти вярвам. А какво тогава си имал предвид, а? Какво си имал предвид? Какво си имал предвид, а? — Пристъпи напред и го ритна експериментално в хълбока. Клеър въздъхна, но не опита да се възпротиви, така че го ритна отново. — Попитах какво си имал предвид.
— Остави ме. — Лицето му се сгърчи от самосъжаление. Заби нокти в косата си. — Недей…
— Какво имаше предвид, когато остави едно осемгодишно дете да умре? А? Какво имаше предвид? — Ритна го по-силно, веднъж в хълбока и веднъж, когато Клеър се обърна леко встрани — в бъбреците. — Говоря на теб, лайно такова. Какво имаше предвид?
— Моля те, недей, моля те, недей. — Той избърса потеклите по лицето си сълзи и разтри очи. — Нямах предвид това. Трябваше да го направя… това е единственият начин… Никога не съм имал предвид да…
— Вече го каза, дяволите да те вземат! — Срита го два пъти един след друг — един път в гърдите и един — в лицето. Този път от носа на Клеър рукна кръв. — Вече каза, че не си го имал предвид, дяволите да те вземат. Смрадливо лайно. — Закрачи напред-назад из кухнята, впил нокти в дланите си. Клеър дрънкаше небивалици. Кръвта се стичаше по брадичката му, капеше по пода. — Какво имаше предвид, когато остави нещастника от съседната къща да лежи в собствените си лайна? А?