— Моля те, недей, аз не съм виновен, трябваше да го направя заради лече…
— Млъквай. — Джак се спусна към него, хлъзна се в кръвта и го срита с всички сили в ребрата. — Казах да млъкнеш!
— Джак!
Той се обърна, задъхан, с блеснало от пот лице. Сунес стоеше в коридора с двама полицаи от териториалната група за поддръжка с туники от кевлар и бойни маски. Беше пребледняла. Погледна към Клеър, облян в кръв, и отново към Кафъри, застинал в центъра на стаята, напрегнат като цирков тигър.
— Джак… какво, по дяволите, мислиш, че правиш?
Към четири следобед дъждовните облаци бяха толкова тежки и ниско надвиснали, че заплашваха всеки момент да се допрат до комините, зад прозорците светеха електрически крушки, сякаш вечерта се бе спуснала по-рано над Лондон. Ребека лежеше в леглото на Джак, полузаспала. Не беше спала добре предишната нощ — след като той се бе обадил в единайсет, тя бе крачила дълго из къщата на фона на включения телевизор, като си казваше да не се тревожи за него, че той знае как да запази контрол, че не беше дете, че можеше, наистина можеше да запази спокойствие и да се грижи за себе си. Беше изпила само две водки и никой не се беше обадил, за да каже: „Мис Морант, по-добре седнете“.
Затова предполагаше, че всичко е наред. Беше посветила сутринта на домакинстване, като добра домакиня, беше отишла с колата до магазина и се беше върнала с торби, пълни с плодове и вино. Като се прибра, телефонният секретар премигваше. Имаше едно съобщение. Младата жена нямаше навика да слуша съобщенията за Джак — не беше толкова вманиачена на тази тема — но докато разтоварваше продуктите в кухнята, телефонът звънна отново и този път чу всичко:
— Пак съм аз. Просто исках да се уверя, че си получил последното съобщение за понеделник. Понеделник в един часа.
Ребека бе спряла да се движи за миг, с торбичка мандарини в ръка, и бе погледнала към коридора. Това беше гласът на Трейси. „Не сега, Трейси, не и когато всичко започва да работи за нас.“ Бавно остави плодовете, отиде в коридора и се загледа в телефонния секретар. Натисна бутона, прехапала устна. Първото съобщение започваше с пауза. После, сякаш след като събра смелост, Трейси Лам каза:
— Аз съм, Трейси. Ъъъ… С онова, за което говорихме. Пускат ме под гаранция в понеделник, така че, ако искаш да разбереш нещо повече за… знаеш какво. — Последва нова пауза, през която Ребека я чу как дръпва от цигарата си. — Ще си бъда у нас в един часа — знаеш къде е.
Усети тревожно пърхане някъде в областта на стомаха. Това беше ужасно, защото днес бе решила да не се поддава на изкушението на водката. Изслуша отново двете съобщения и записа с флумастер на опакото на ръката си: „Трейси/понеделник/един“. После пренави лентата: съобщението на Трейси щеше да остане там, докато бъде изтрито от друго обаждане, но светлинката не премигваше и Джак нямаше да има причина да прослуша лентата, ако Ребека не му кажеше за обаждането. „Би могла да оставиш всичко това просто така… би могла да го погребеш завинаги — не е нужно той да разбере… съобщението би могло просто да изчезне… сега, след като Пендерецки вече го няма, Джак би могъл просто да забрави всичко и да бъде отново в безопасност, и…“
— О, хайде млъквай, за бога.
Погледна към кухнята. „Може би една чашка ще ти помогне да възвърнеш спокойствие?“ Но не. Не… нямаше да се връща назад. Вместо това приключи с прибирането на покупките, изчисти кухнята, пусна прането, изяде един сандвич за обяд и после се качи горе. В спалнята свали джинсите и тениската, легна в леглото на Джак и потъна в сън.
Беше все още там, като ту заспиваше, ту се събуждаше, когато колата му спря отвън по-късно същия следобед. Прибираше се много по-рано, отколкото бе очаквала. Младата жена скочи, изненадана, и застана до прозореца, вдигнала завесата, като премигваше и триеше очи, докато той излизаше от ягуара. Кафъри спря за момент пред портата към двора и се загледа към входната врата със странно, угрижено изражение, сякаш опитваше да си обясни нещо, сякаш опитваше да се сети за някакъв телефонен номер или да си спомни какво беше казал някой. Тогава вятърът понесе дъжда настрани, като накара дърветата в градината да се превият със съскане, и Джак се отърси от вцепенението си, влезе и тя го чу вече вътре, как захвърли ключовете си върху масичката в коридора и заизкачва стълбите. Навлече бързо една от неговите ризи върху бельото си и се показа на стълбищната площадка. Вратата на банята беше отворена и той се бе надвесил над тоалетната, опрял ръце в казанчето, сякаш щеше да повръща.