Мина доста време, преди Кармел да спре да плаче. Кафъри и полицайката се спогледаха смутено, после се бяха загледали в различни части на тапетите, докато успокоителното започна да действа и Кармел спря да хлипа. Тя протегна назад ръка и опипа леглото, търсейки цигарите си. Бавно, неуверено запали една от тях, придърпа пепелника по-близо и заговори:
— Въпреки че вече им казах всичко това? В линейката?
— Бих искал да го чуя отново, в случай че сме пропуснали нещо.
Не чу обаче почти нищо друго освен преразказ на показанията, които тя беше дала пред офицера от ОКР. Нямаше почти никакви нови насочващи моменти, за които да се хване. Кармел си спомняше, че се беше почувствала недобре след вечерята и че бе изпратила Рори долу да играе на плейстейшъна с Алек, преди да си легне. Беше се притеснила, защото на другия ден смятаха да ходят до Маргейт и не искаше да се разболява. Следващото, което помнеше, бе събуждането си в стенния шкаф на стълбищната площадка. Не беше чула никакви шумове, нищо подозрително в квартала и, като се изключи внезапното й неразположение, през последните часове преди нападението не се беше случило нищо необичайно.
— На другия ден трябваше да заминаваме на почивка. Затова никой не е идвал да ни търси. Смятали са, че сме тръгнали.
— Казали сте на офицера от ОКР, че сте чули нещо, напомнящо животно?
— Да. Дишане. Душене. Извън шкафа.
— Кога беше това?
— През първия ден, предполагам.
— Колко често се случваше това?
— Само един път.
— Добре тогава, мислите ли, че в къщата е имало животно? Мислите ли, че нападателят е бил с куче?
Кармел поклати глава.
— Не съм чула нищо, нито лай, нито нещо друго, и не беше куче. Не и освен ако стоеше на, нали се сещате… — Тя се потупа отзад по прасците. — На задните си крака.
— А какво мислите, че беше?
— Не знам. Никога не съм чувала нещо подобно.
— Чухте ли Рори или Алек през цялото това време?
— Рори. — Тя стисна очи и кимна. — Плачеше. Беше в кухнята.
— Кога беше това?
— Точно преди да се появите вие. — Думите предизвикаха конвулсивно потреперване, сякаш това усилие й причиняваше болка. Кармел смачка цигарата си, запали нова и се закашля. Избърса очи, после — уста, прибра косите от очите си и обяви: — Има нещо, което не им казах снощи.
Джак вдигна очи от записките си.
— Моля? — Полицайката го изгледа изненадано, вдигнала вежди. — Какво казахте?
— Още нещо.
— И какво е то?
— Мисля, че той правеше снимки.
— Снимки ли?
— Видях проблясването на светкавицата през пролуката под вратата на шкафа. Дори чувах характерния й звук. Сигурна съм, че беше това — снимки.
— Какво смятаме, че е снимал?
— Не знам. Не искам да знам. — Тя затрепери отново, търкайки конвулсивно ръце. — Беше толкова ужасно. А аз бях слаба, толкова дяволски слаба, че седях там като противна уплашена мишка цели три дни. Не предполагах, че той ще отведе Рори. Ако знаех какво щеше да направи…
— Изобщо не сте се проявили като страхливка, Кармел. Вижте само какво сте направили с ръцете си, опитвайки се да се измъкнете. Опитвали сте се толкова сериозно, колкото би могло да се очаква… — Кафъри спря внезапно. „Недей… така само ще влошиш положението.“ Бързо вдигна дипломатическото си куфарче от пода. — Вижте, знам колко е трудно това, но за нас е необходимо да подпишете нещо. Това не са показания, само два формуляра за освобождаване. Открихме снимка на Рори, училищна снимка, и бихме искали вашето разрешение да я размножим… за да я показваме на хората. Взех също дрехи и учебници на Рори.
— Дрехи ли? И учебници?
— За кучетата. И…
— И?
„И за да изстържем някакъв материал от тях. За да разполагаме с неговото ДНК, което ще ни даде надежда да го идентифицираме. Защото, макар че няма да го кажа, аз мисля, мисис Пийч, че синът ви вероятно вече е мъртъв.“