Това беше един от най-горещите юлски месеци в Лондон и Кафъри знаеше какво може да стане в тази жега с едно тяло за четирийсет и осем часа. Знаеше, че ако не откриеха Рори до утре сутринта, по никакъв начин нямаше да пусне някой от роднините му, за да го разпознае.
— И? — повтори тя.
— И нищо. Само за кучетата. Можете да ги разпишете сега, ако нямате нищо против.
Тя кимна и той й подаде формулярите и една химикалка.
— Мисис Пийч?
— Какво?
Кармел подписа документите и му ги върна отпуснато през рамото си, без да се обърне.
— Трудно ми е да установя възрастта на Рори. Някои от съседите казват, че е на девет години. — Джак прибра документите в куфарчето. — Вярно ли е?
— Не. Не е вярно.
— Така ли?
— Не е. — Тя се завъртя, за да го погледне. За първи път видя добре лицето й. Очите й изглеждаха мъртви, също като очите на собствената му майка след случилото се с Юан. — Ще направи девет чак през август. Той е на осем. Само на осем.
Щом слезе долу, Кафъри спря, за да благодари на мисис Нерсесиян.
— За мен е удоволствие, драги. Бедничката, не искайте дори да си представя какво изпитва.
Миниатюрната дневна беше безупречно чиста и се задушаваше от вещи — сребърна купа за пунш върху полираната маса, колекция от стъклени животни „Щойбен“ по стъклените полици. Върху покрития с найлон диван едно тъмнооко момиче на около десет години, по шорти и тениска на червени линии, гледаше безмълвно Кафъри. Мисис Нерсесиян щракна с пръсти.
— Анахид, хайде. Занеси малкия си двор горе. Може да гледаш видеозаписите си, но не усилвай звука на видеото. Майката на Рори спи.
Детето бавно се отлепи от найлона и изчезна от стаята.
Мисис Нерсесиян се обърна към Джак и постави ръка върху ръката му.
— Нерсесиян. Това е арменско име. Човек не среща арменци всеки ден, затова, преди да влезе в арменски дом трябва да бъде готов да яде. — Изчезна в кухнята и се засуети, като отваряше хладилника и сваляше хубавия си порцелан от полиците. — Ще ти дам локум с шамфъстък — провикна се през вратата тя. — И ментов чай, а после ще кажем една молитва за Рори.
— Не… аз… просто дойдох да ви благодаря, мисис Нерси…
— Нерсесиян.
— Нерсесиян. Ще пропусна чая, ако е възможно, мисис Нерсесиян. Случаят е такъв, че опитваме да се надбягваме с времето.
Тя се появи на вратата с кърпа в ръцете.
— Хайде, драги, трябва да ядеш. Виж се — никаква мазнинка няма по теб. Всички имаме нужда да ядем в такива моменти — да си поддържаме духа.
— Обещавам да дойда друг път, за да пием заедно чай… след като открием Рори.
— Рори. — Тя притисна с ръка сърцето си. — Само споменаването на името му… Бедничкият. Но Господ го пази. Усещам го със сърцето си. Господ го наблюдава и… Анахид! — извика внезапно тя, вперила очи във вратата зад него. — Анахид! Казах…
Кафъри се обърна.
— Тролът го направи. — Момиченцето бе застанало на прага на стаята и говореше директно на него, като го гледаше сериозно с големите си кафяви очи. — Тролът се е покатерил по дърветата и го е направил.
Мисис Нерсесиян заиздава някакви цъкащи звуци и отпъди Анахид, размахвайки домакинската кърпа към нея.
— Върви, върви. — Обърна се към Джак, притворила гримираните си очи, като оправяше леко косите си с ръце. — Съжалявам, мистър Кафъри, наистина съжалявам за това. Днешните дечурлига имат странни фантазии.
В Брикстън има водовъртежи и вихри както никъде другаде в Лондон. Горещата неспокойна карибска кръв бе намерила подслон под строгите тавани на прохладните къщи от деветнайсети век, а от деветдесетте години на XX век към града се насочваше една нова порода: свързаните с изкуството тълпи. Предимно белокожи. Предимно водени от модните тенденции. Преселваха се тук заради местния „колорит“, а после бавно и коварно го изтикваха от улиците. „Облагородяването“ течеше на пълни обороти. На перона на гарата статуя на момче от кораба „Уиндръш“ с цветна кърпа около врата, с малка чанта в краката, стоеше с кръстосани ръце, с един крак опрян назад в стената, пренебрегвано от модерните съвременни жители на Брикстън, които бързаха и се бутаха, за да се качат във влака, понесли дипломатическите си куфарчета „Гучи“.