През този ваканционен летен ден улиците вдигаха пара. Общинските чистачи вече бяха минали и изчистили боклуците, направени предишната нощ от местните „палавници“, и сега слънцето сушеше водата от тротоара. Над парка кръжеше друг хеликоптер и светлината блестеше по корпуса му. Телевизионен новинарски екип, привлечен от идващите от Южен Лондон слухове, бе пристигнал да види дали няма да открие нещо, в което да впие зъби. Сега екипът гледаше надолу от висините и наблюдаваше странните, сякаш механични движения на работещите полицаи. Полицейският издирвателен консултантски екип се движеше в определен ред из парка, а други тъмни фигурки — тези на детективите, се бяха пръснали по околните улици.
„Добро утро, госпожо, съжалявам за притеснението. Аз съм от отдела за криминални разследвания…“
„Във връзка с това, което даваха по телевизията тази сутрин ли? Малкото момченце?“
Влизаха и излизаха от къщите: прекосяваха забързано алеята, водеща към главния път, също като излизащи по време на пиковия час бизнесмени, после се връщаха обратно по същата алея, за да тръгнат по следващата.
„Снощи е станала злополука. Помните ли къде бяхте по това време?“
„Никога не съм харесвал този парк. Виждате ли онези дървета? От тях се носят всякакви неща. Малко ме притесняват, ако разбирате какво искам да кажа.“
Издирвателният екип, с червени сака и черно-жълти палки, се състоеше от професионалисти, но всички виждаха нещо странно в гъсталака около езерцата. Въпреки разгара на лятото тук цареше баварска тъмнина, прекалено плътна за Лондон. Опитваха да не отдават голямо значение на това — шегуваха се с него, кълняха се, че всеки момент някой алозавър или нещо от този род ще се появи от растителността, изпускайки пара от ноздрите и устата си, но определено никой не се чувстваше комфортно през този ден. Плувците в езерцата направиха повече проверки на безопасността от обикновено.
Кафъри излезе от дома на семейство Нерсесиян, сви цигара и известно време вървя покрай парка, като наблюдаваше. Дървета: не ги обичаше, не ги обичаше вече от почти една година. Не вида на дърветата или звука на преминаващия през клоните им вятър, а миризмата. На гниещи листа и влажна дървесна кора. Тази миризма беше в състояние да го катапултира единайсет месеца назад във времето, към нападението над Ребека, към времето, за което тя не говореше, към стената, която се бе издигнала помежду им, и тогава натискът в гърдите му ставаше непоносим и го обземаше чувството, че ако погледне надолу, ще види подаващото се измежду ребрата му сърце.
Обърна гръб към дърветата и се загледа към Аркейг и Хърн Хил Тауърс. От това разстояние имаха горд вид, като подаващи се над дърветата край Рейн замъци, но отблизо ставаше ясно, че се намират върху плешивееща земя, оскъдно покрита с трева и обилно — с кучешки изпражнения. Украсяваха я използвани презервативи и спринцовки, на слънце се препичаха всевъзможни изхвърлени, оплюти от мухите предмети. Там беше изпратена група детективи от AMIT и сега, докато палеше цигарата си, Джак видя двама от тях, които се движеха покрай балконите. Смяташе да тръгне на изток, за да се присъедини към екипа, който обикаляше къщите по „Ефра Роуд“, когато нещо го накара да спре. Косъмчетата на тила му настръхнаха. За кратко го обзе смущаващото чувство, че нещо стои зад него. Обърна се със силно разтуптяно сърце. Но не видя нищо освен полицаите, които се движеха безшумно из парка, кръжащите насекоми, уличното движение по „Дълич Роуд“ и няколко пухкави бели облачета ниско на хоризонта. „Божичко, Джак… — Дръпна няколко пъти от цигарата си и я пусна през решетката на един канал. — А мислиш, че другите са напрегнати…“
Роланд Клеър беше посетен в апартамента си в Аркейг Тауър от някой си детектив Логан от AMIT. Клеър не обичаше полицията, нямаше й доверие, а този полицай му се стори особено пренебрежителен. Всъщност сякаш се интересуваше повече от гледката към Брокуел парк, отколкото от задаването на въпроси. Стоеше край прозореца, току до поставения в празната тенекиена кутия от бисквити „Пентакс“, и гледаше надолу към вълнистите върхове на дърветата.
— Хубава гледка.
— О, да, много хубава.
— Е? — Детектив Логан се подпря на перваза на прозореца — съвсем близо до фотоапарата — и се обърна, като набърчи нос и огледа подозрително апартамента, купчините от предмети по масите, подредените една върху друга и обозначени с етикети кутии.
Клеър не избягна погледа му: очакваше тази реакция, знаеше много добре, че системата му изглежда безредна на човек, който не разбира защо трябва да събира всички тези неща и да ги съхранява. Но беше чисто, никой не можеше да го отрече, и то извиняваше факта, че понякога дори той самият губеше нишката на всичко това и на неговото значение, къде и защо беше започнало.