— Така. — Логан седна на дивана, кръстоса крака и дръпна куртката си върху корема. — Относно снощния инцидент.
— Да-а?
Клеър също седна. Беше решил, че има начин да отговаря, без да лъже, и същевременно — без да издаде нищо за фотоапарата. Хвана ръце и ги отпусна в скута си, опита се да спре непрестанното движение на очите си и призна, че действително е бил в парка късно предишната нощ, но не видял нищо необичайно. Полицаят го попита отново:
— Сигурен ли сте? Помислете внимателно.
И Роланд направи точно така. Отметна назад глава и затвори очи. Реши, че около фотоапарата няма нищо необичайно. Технически това не беше нещо необичайно. Нито пък в ръкавиците имаше нещо необичайно — всеки, който си държеше отворени очите, можеше да види какви ли не джунджурии из парка. А фотоапаратът струваше пари.
— Не. — Отвори очи и поклати решително глава. — Не, нищо необичайно.
И Логан като че ли прие това.
После Клеър стоя до прозореца, като го гледаше как напуска сградата, не по-голям от микроб от неговата височина. Когато се увери, че детективът си е отишъл, дръпна завесите в дневната, за да блокира достъпа на слънцето и гледката към парка, взе фотоапарата и се зае сериозно с опитите да извади лентата. Тъй като не успя, и както беше разстроен от посещението и ядосан от студеното неодобрение на полицая, седна задъхан върху дивана и се взря съсредоточено в ръцете си.
Междувременно долу, на „Дълич Роуд“, Логан се срещна с другите полицаи, но нямаше какво да докладва. Вдигна длани, сякаш искаше да каже, че идва „с празни ръце“. Дори не подозираше колко близо бе стоял, само на косъм разстояние, до единственото доказателство, което можеше да сложи край на случая за броени часове.
5
Впечатлението на някой човек на изкуството от гледката край Клок Тауър Гроув Истейт, проект за развитие и благоустройство на Хъмингбърд Хаузиз покрай източния фланг на Брокуел парк, разкриваше цъфнали дървета, синьо небе. По тротоарите, оградени от храсти и улични лампи със стъклени глобуси на върха вървяха професионалисти с дипломатически куфарчета. Небето беше синьо, а по улиците не се виждаха кафяви следи от машинария, нямаше прозорци, по които да са залепени големи хиксове. Момичетата в търговската част щяха да се възпротивят:
— О, строителните работи все още не са приключили; това ще стане през есента, така че все още остават три месеца…
И щяха да насочат събиращите информация към един страничен вход, до който се стигаше по павирана с тухли уличка и по „Клок Тауър Уок“, покрай редица от четириетажни градски къщи в задната част на строителния обект, гледаща към Брокуел парк: със собствени задни градини, със собствени гаражи, завършени три месеца предсрочно. Улица за представителите на средната класа, които не можеха да стигнат до „Дълич Вилидж“… дори да се напънеха максимално.
Едно семейство вече се беше нанесло, точно навреме за лятната ваканция. Парапетите и дървенията на номер пет бяха боядисани с лъскава черна боя и две малки лаврови дървета, подрязани във формата на конус, се извисяваха от двете страни на малкото стълбище. На строежа един от работниците често сядаше върху купчина метални греди по време на обедната си почивка и наблюдаваше блондинката, която караше сина си напред-назад в лимоненожълтото си „Деу“. Работникът се грижеше за тялото си — в момента беше на богата на протеини диета — и когато се нуждаеше от вдъхновение, гледаше блондинката. Тя беше много хубава, но според него килограмите разваляха красотата й. Като са замислеше, на цялото й семейство щеше да му се отрази добре, ако свалеше някой и друг килограм. Нямаха здрав вид. Лъскавата коса, загорялата на слънце кожа, качествените дрехи — нито едно от тези неща не можеше да компенсира няколкото излишни килограма, мислеше си той, докато дъвчеше сандвичите си от пълнозърнест хляб и риба тон.
Беше посветил значителна част от този юлски следобед да наблюдава влизащите и излизащите от парка полицаи и дори беше дал показания пред цивилния офицер, който се беше появил на строежа. Беше си прибрал нещата с намерение да си ходи, когато забеляза трийсетинагодишен тъмнокос мъж на прага на номер пет. Нищо чудно да беше поредният полицай, но изглеждаше по-скоро като типичен лондончанин с добре подстриганата си коса и добре скроен костюм. Вратата отвори блондинката.