— Здравейте.
Имаше порядъчно дребно лице, нежна светла кожа под меднорусата коса. Носеше бели панталони и раирана тениска. До нея бе застанал стар черен лабрадор. Кафъри разбра веднага, че се е отдалечил от дирята и е навлязъл в територии на по-висша класа.
— Добър ден. — Показа служебната си карта. — Аз съм детектив инспектор Джак Кафъри.
— Като бирата ли?
— Като бирата.
— Заради момченцето ли? — Тя имаше много големи, почти сребристи очи. Кафъри предположи, че ако застане съвсем близо, ще види съвършено отражението си в тях. — Малкия Рори?
— Да.
— В такъв случай, по-добре влезте. — Наведе се, за да хване каишката на старото куче и да го обърне обратно, за да се прибере в къщата, като подкани с другата си ръка полицая. — Минавайте… ритнете вратата, за да се затвори. Със сина ми правим шоколадови трюфели. Минахме критичната точка, но ще трябва да ме оставите да поизчистя. — Спря в коридора, за да отвори една от тоалетните и да включи вградения в отвора за отдушника в стената вентилатор. — Съжалявам, тук малко мирише. Усещате ли?
— Не.
— Съпругът ми казва, че си въобразявам.
— Жените имат по-развито обоняние.
— А, да… за да усещат по-лесно кога бебето е изцапало пелената.
— Съпругът ви тук ли е?
— Още не се е прибрал от работа. Минете оттук.
Поведе го към задната част на къщата, огромно пространство, разделено на две части от шкафчета на височината на кръста. Вдясно се виждаше просторна, модерна кухня, заляна от светлина: скандинавски линии, оберлихти и небоядисано дърво, приглушено осветление и редици от тежки стъклени буркани. Вляво се виждаше огромна дневна с под от морска трева и със струяща през огромните чисти прозорци слънчева светлина. Целият този комплекс беше замислен така, че човек да може едновременно да готви, да води разговор и да гледа телевизия. Съвременен начин на живот.
— О, здравей — каза Кафъри.
— Здравей.
В кухнята момче на осем или девет години, с леко отпуснати надолу крайчета на очите и малко заострен нос — като на елф — и къса коса, която стърчеше над загорялото от слънцето чело така, сякаш току-що се бе прибрало от мач по плажен волейбол, застана мирно, с ръце край тялото, като се преструваше, че не прави нищо достойно за наказание, докато майка му беше с гръб към него. Беше с джапанки, тениска и сини плувни шорти, а устата му бе изцапана с шоколад.
— О, да, извинете го — той е хрътката. — Приглади назад косата от челото на сина си. — Моето малко момче — Джош.
Джак протегна ръка.
— Здравей.
— Всичко е наред — обяви сериозно Джош, като се ръкува с него. — Аз просто съм луд, а не лош.
Кафъри кимна.
— Понякога лудите са по-лоши.
— А аз съм Бенедикт Чърч. — Тя се усмихна мило и се ръкува с полицая. — Наричайте ме Бен. — Наведе се към сина си и постави ръце върху раменете му.
Не беше типичната домакиня от средната класа. Беше изключително красива, по-скоро с къси крака и закръглен задник. Кафъри предполагаше, че на един мъж щеше да му бъде нужно доста време, докато му омръзне подобен задник. Осъзна, че я зяпа захласнато как прибира косата от лицето си и прошепва на сина си:
— Попова лъжичке, върви да си измиеш лицето, а? После всички ще можем да хапнем заедно шоколад.
Момчето отиде в банята и щом чу шума на течащата вода, тя отпусна брадичка и се приведе по-близко към Кафъри. От усмивката й не беше останала и следа.
— Ужасно е, нали? — прошепна тя. — По телевизията не казват нищо определено. Искам да кажа — трябва ли да се притесняваме?
— Няма да навреди да бъдете нащрек.
— Чух хеликоптера снощи — вирна брадичката си по посока на парка. Дърветата започваха само няколко метра след оградата на задния двор и веднага ставаха толкова гъсти, сякаш се намираха в сърцето на гора. — Винаги щом чуя, че търсят някого, се сещам за обсадата на улица „Болкомб“. Решавам, че полицията ще ги подгони от главния ми вход и тогава всички ще ни направят заложници и ще ни държат затворени дни наред. Ето че пак започвам — усмихна се тя. — Параноята може да се окаже нещо красиво за тези, които се отегчават лесно. Кафе?
— Ако обичате.