— И ще ви донеса, ъъъ… — Посочи към подноса с шоколадови бонбони. — Трюфел, ако можете да го понесете. — Наля кафе от кафеничето в две големи кафени чаши, сложи чаена лъжичка в керамична захарница и я постави върху един поднос. — Минавайте и сядайте. Чувствайте се у дома си.
Джак мина в дневната. Стените тук имаха свеж пъпешов цвят. Покритите със светли ленени кувертюри дивани, блестящият широкоекранен телевизор, с все още висяща в единия край полистиренова опаковка както и други неща показваха, че това семейство е заможно. Кафъри седна на един от диваните, гледащ към прозореца. Кучето, което се бе свило на една осветена от слънцето ивица на пода, премигна сънено насреща му. Навсякъде се търкаляха все още неразопаковани кутии.
— Току-що ли сте се преместили?
— Преди четири дни. — Жената извади кутия прясно мляко от хладилника и напълни малка стъклена каничка. — Съвсем нови сме тук. Истинска лудост е това, като си помисля. В неделя заминаваме за Корнуол за десет дни.
— Чудесно.
— Направо прекрасно, ако си живял сред кутии седмици наред. Този апартамент беше завършен по-рано, затова се спряхме на него. А нямаше как да анулираме вече уговорената почивка. — Джош се появи от банята и се завтече към подноса с шоколадовите трюфели. — Не можехме да се откажем от Хелстън, нали, попова лъжичке? Тюлените?
— Не. — Детето се качи на една табуретка и придърпа шоколадовите бонбони. — Морски тюлени.
Кучето закуцука към Джак, вдигна жален поглед към него и легна, като се завъртя по гръб.
— Здравей.
Той започна да го гали, когато нещо непосредствено над полезрението му, нещо в гората, внезапно се раздвижи. Загледа се през прозореца. За момент му се стори, че зърна прибягваща сянка, но, каквото и да беше видял — животно, светлинна измама или някой от изследващите района полицаи — вече го нямаше. В този момент се появи и Бенедикт с кафето и се наложи да укроти въображението си.
— Благодаря. — Кафъри пое чашата и седна, като пак погледна към прозореца. Дърветата стояха смълчани. Не виждаше нищо. Абсолютно нищо. — Тук сте близо до парка — отбеляза той. — Съвсем близо.
— Знам.
— Откъде идвате?
— От Брикстън.
— От Брикстън ли? Мислех, че това е Брикстън.
— Имам предвид центъра — „Колдхарбър Лейн“. Не знам от кое ни се искаше да избягаме най-много — от наркотиците или от маниаците на тема мода. Но не познавам добре „Донегол Кресънт“ и тази част на парка. — Спря и погледна към кухнята, където Джош отделяше шоколадовите трюфели от подноса с помощта на един нож. — Попова лъжичке, донеси онази чинийка и тогава можеш да влизаш в езерото за лодки.
— Не е езеро за лодки, а…
— Знам, знам. Това е тайно място в Тихия океан. — Тя хвърли развеселен поглед към своя посетител. — Окей — обърна се отново към сина си. — Донеси чинийката и можеш да отиваш на остров Трейси.
— Добре.
Доволно, момчето се спусна от табуретката и се приближи пъргаво с чинийка с четири току-що отлепени от подноса шоколадови трюфела, толкова лъскави, сякаш бяха все още мокри.
— Ето това е. — Бенедикт се настани отново с кафето си. — Подай ги. И после можеш да излизаш.
— Благодаря.
Кафъри взе един трюфел.
— Няма защо. — Джош все още имаше кафяво петно на брадичката и шоколадов отпечатък от пръст на бедрото. Приведе се леко напред със сериозно изражение, присвил тревожно като възрастен вежди. — Знаете, че е тролът, нали?
Джак застина на мястото си, а ръката му с трюфела увисна пред устата.
— Моля?
— Хайде, хлапе. — Бенедикт дръпна сина си за тениската. — Дай ми да си взема един трюфел.
Детето отпусна глава.
— Тролът е — повтори то.
— Разбира се, скъпи.
Тя взе един трюфел и го пъхна в устата си, като погледна към полицая и после повдигна развеселено очи към тавана.
Но Джош бе внезапно обзет от решимост.
— Тролът се е покатерил на прозореца и е откраднал онова дете от леглото му. — Постави чинийката на пода и се изправи, изкриви се като джудже, набърчи лице, разпери пръстите си отпред като хищни нокти. После се направи, че се катери. — Нагоре по водосточната тръба, вероятно. — Отпусна ръце и погледна сериозно майка си. — Той яде деца, мамо, честно.
— Джош, моля те. — Бенедикт срещна погледа на Кафъри, като се изчерви от неудобство. Наведе се напред и шляпна леко сина си по краката. — Хайде, достатъчно по този въпрос, достатъчно. Не искаме мистър Кафъри да помисли, че си като бебе, нали? Върви да оставиш чинията в мивката.