Тролът.
Колкото повече Кафъри се опитваше да разпитва Джош за него, толкова по-нелепи и изопачени ставаха идеите, докато се върнаха към един централен факт: тролът живееше в гората и имаше навика да яде деца. Бенедикт Чърч беше явно смутена от факта, че синът й приемаше за действителна историята, разказвана от местни деца.
— Те просто обичат да се плашат едни други — поясни тя. — Толкова са впечатлителни на тази възраст.
„На каква възраст? — поиска му се да попита. — На трийсет и пет, като мен ли?“ Защото образът на някакъв трол вече започваше да се отпечатва някъде в подсъзнанието му… разпространявайки се като петно. В края на деня, когато си тръгна от Клок Тауър Гроув, бе обзет от все по-непреодолимото желание да се махне от този парк, да отиде по-далеч от него, тъй като слънцето започваше да се спуска към хоризонта, по който бяха очертани като точици силуетите на вече уморения и изгубил и последните си илюзии екип за претърсване на терена. Обземаше го определено чувство. Не знаеше откъде идва и как да го изрази с думи. Но това щеше да дойде, убеден беше, че щеше да дойде.
— Трол? — попита той по-късно Сунес, в стаята на старшия следовател. — Това означава ли нещо за теб? Трол?
— А? — Сунес прокара длан по щръкналата си коса, подстригана втори номер, и се намръщи. Тъкмо се беше върнала от интервютата за пресата, на якичката на блузата си имаше черта от грим. Седнала пред бюрото, се взираше в екрана на новия си мобилен телефон и натискаше бутоните му с палец, опитвайки да разбере какво й говори. — А? — погледна го тя. — Какво каза?
— Където и да отида в Брикстън, децата все говорят за някакъв трол.
— Единственият трол, който знам, е от жаргона в Сан Франциско — стара кралица, която харесвала великолепно младо месо. Скачала от дърветата. Мръсен, грозен, стар гей, който само искал да прави секс с млади сладурчета.
— Значи означава само това?
— В моя свят — да.
Джак седеше, подпрял брадичка върху дланта си, и се взираше в отражението си в стъклото на прозореца, кацнало над дългите редици от лондонски светлинки.
— Получи ли съобщението за снимките? — попита след малко той. — Кармел мислеше, че той е правел снимки, докато е бил там.
— Да. — Сунес вдигна поглед. — Няколко от момчетата вече работят по въпроса.
— Ако има снимки някъде там… по дяволите.
Кафъри поклати глава.
— Знам. Не би ли искал да ги видиш?
— Ти как смяташ?
Беше почти полунощ — бяха принудели да приберат хората. Не бяха открили нищо. В парка нямаше и следа от Рори, затова Сунес беше разширила параметъра на претърсвания район така, че да включва и минаващите директно покрай него улици. Бяха претърсени навеси с инструменти, гаражи, празни имоти. Но от момчето все така нямаше никаква следа. Всички обитатели бяха разпитани грижливо, но никой не беше видял нищо. Както изглежда, Рори Пийч просто беше изчезнал от един от най-гъсто населените райони на страната и никой не беше забелязал нищо. Никой на „Донегол Кресънт“ не беше чул чупенето на стъклото в петък вечерта, нито напускането на къщата от неканения посетител. Медиите цял ден преследваха AMIT за новини, но такива нямаше. Не бяха научили почти нищо повече от онова, което знаеха по същото време предишната нощ. В умореното съзнание на Кафъри се въртеше като свредел изречението, което един полицай беше казал преди двайсет и осем години на майка му: „Ще трябва да приемеш, че може и никога да не разбереш“. Никой от работещите по случая не приемаше леко ставащото — едно осемгодишно дете беше отделено от семейството си втора нощ подред; вече му се беше наложило да спасява двама от по-младите си колеги от заплашващата ги депресия.
— И, колкото и да е странно — Сунес изключи мобилния телефон и го пъхна в джоба си, — мисля че знам точно какво те тревожи.
Джак, който беше бутнал назад стола си и смяташе да дръпне ципа на раничката на „Найк“, където държаха скоча — се изправи. Постави длани върху бюрото и замря, все едно че не беше чул. После погледна косо към нея.
— Какво?
— Имам предвид, че… — Даниела Сунес се облегна назад на стола и откопча горното копче на панталоните си, като даде възможност за първи път този ден на корема си да се почувства комфортно. — Имам предвид следното: всичко започва да ми напомня прекалено много за случилото се с Юан. — Повдигна вежди. Това не беше официално твърдение и тя нито се присмиваше на Джак, нито го порицаваше. Молеше го да поговори за това. — Ето какво имам предвид.