— Защото съм уморен. Цял ден само за това съм говорил и слушал.
— Добре. — Ребека прехапа устна и се замисли. — Е? — направи опит тя, като плъзна длан в ризата му и се усмихна. — А за това какво ще кажеш? Мераклия ли си?
Кафъри въздъхна и остави чашата.
— Разбира се.
Младата жена се изкиска.
— Да, глупав въпрос. Искам да кажа — кога не си бил?
— Мислех, че съм постоянно ядосан?
— Не. Постоянно си разгонен, ето такъв си. Ядосан си между отделните надървяния.
— Ела тук. — Придърпа я така, че да възседне слабините му, и прокара длани нагоре по тениската й. — Видя ли „Тайм Аут“?
— Знам. — Започна да разкопчава ризата му, затвори очи, когато напипа зърната му, заигра с тях, стискайки ги между палеца и показалеца. — В такъв случай съм добра, а? — измърмори замечтано тя, отметнала назад глава. — О, боже, колко е хубаво. И прочете ли статията?
— Да. Гордея се с теб.
Но я излъга. Смъкна се десетина сантиметра по-надолу върху дивана и плъзна длани по кожата й; беше като олио под твърдите му пръсти. Стигна до дългите, пламенни мускули на корема й. Ребека му беше казала, че тялото й се бе променило откакто беше започнала да получава признание за своето изкуство — твърдеше, че кожата й беше станала по-гладка, а кръстът — по тънък; че по краката й вече не се образуваха мазоли и се движеше по-бавно. Джак обаче виждаше тъкмо обратното: някакво загрубяване, някакво ускоряване. И знаеше, че това води началото си от нападението. От Блис.
Отражение на тази промяна беше новата й изява в областта на изкуството — скулптурите. Преди нападението творбите й бяха съвсем различни. Сега цветовете бяха изчезнали и почеркът на творчеството й беше по-остър. В главата й някакви пластове се бяха разместили, но тя продължаваше да иска Джак и той беше до нея, все така безнадеждно и безпомощно привлечен, все така влюбен в нея, въпреки претърпените от Ребека промени — тя беше сладката тежест в сърцето и в члена му. Дори миризмата на някоя от тънките й пури, оставена да дими в пепелника, беше достатъчна да го възбуди.
Кафъри отвори очи и се вгледа в лицето й — тя беше затворила очи и се усмихваше спокойно и някак дистанцирано. „Трябва да дръпна пердетата“ — помисли си той, погледна към тъмния прозорец и видя белезникавото петно на нечие лице, нещо като свинска зурла, и издайническото запотяване по стъклото, оставено от възбудено дишане…
— По дяволите!
Дръпна надолу тениската на Ребека.
— Какво?
— Дръпни се. Бързо.
Отмести я встрани, скочи на крака и отвори с трясък френския прозорец. Пендерецки беше прекосил градината и тичаше към задната ограда. Кафъри взе дванайсетте метра за секунди, но мъжът се беше подготвил: беше донесъл зелена пластмасова щайга, за да прекрачи с нейна помощ задната ограда, и вече бързаше към гъстата растителност край изоставената жп линия, като остави след себе си само зелената щайга и звука от свирещите си от бързото ходене бели дробове. Без обувки и с разкопчана риза, Джак вдигна щайгата и я хвърли подире му.
— Направи го пак и ще те убия. — Стоеше в градината, която бе оформена от майка му, и гледаше как подобната на ларва форма на стареца се отдалечава. — Говоря сериозно — ще изцапам устата си с кръвта ти, Пендерецки. — Отпусна ръце върху телената ограда, докато успокои дишането си, като опитваше да не позволява да бъде отнесен от ситуацията, да овладее гнева си. — Ще ти изпия кръвта.
„Това е просто поредният му опит да размъти утайката в душата ти. Не му обръщай внимание. Не му обръщай внимание…“
Отпусна глава. Пендерецки беше най-трудната задача, с която се бе сблъсквал в живота си. Понякога чувстваше дори самото му присъствие от другата страна на улицата като непрестанния звън на телефона в дома на съседите през някой спокоен следобед. Тялото реагираше инстинктивно, караше го да отговаря по някакъв начин, но умът го дърпаше назад: „Не отговаряй, не отговаряй, не е за теб“. С вродения си дар да бъде невероятно прозорлив, когато ставаше дума за нещо зло, Пендерецки му хвърляше всяка седмица някаква подобна стръв: ту някое чудато телефонно обаждане, ту странна бележчица или писмо, които караха Джак да създава все нови и нови теории във връзка с онова, което се беше случило с Юан. В тях имаше голяма доза въображение, бяха изключително разнообразни и той се беше научил да не вярва на нито една.