Юан беше умрял мигновено, блъснат с голяма скорост от влак, отнесъл малкото му тяло далече от претърсения от полицията район; Юан беше оцелял, но след това беше умрял от глад в една каравана в изолирана ферма, където Пендерецки го беше скрил при претърсването на дома си; Юан беше оцелял и беше живял като любовник на Пендерецки, докато една нощ спонтанно бе престанал да диша; Юан беше жив и здрав и, след като се беше аклиматизирал толкова добре, сега самият той се беше превърнал в педофил и действаше в Амстердам… Всяко едно от писмата беше достатъчно да разбие волята на Кафъри. Неговата задача беше да не им обръща внимание.
Някой го докосна по рамото. Той трепна.
— Ребека. — Разтърси глава. — Извинявай.
Все още трепереше от гняв.
— Ти не си виновен. Той е голямо говедо.
— Поредната му стръв.
— Знам. — Целуна го отзад по врата. — Затруднява значително ситуацията.
— Да, така е. — Потърси материалите за свиване на цигари в джобовете на панталоните си. — Винаги го е правил.
Ребека го обхвана през кръста и двамата стояха така мълчаливо, загледани в мрака над притихналата стара жп линия. Видяха как светлините в къщата на Пендерецки светнаха. „Може би е решил да засили мъчението“ — помисли си Джак. През последния месец бе започнал да усеща особена припряност откъм другата страна на линията: последното писмо се беше появило на прага му само преди три дни:
Скъпи Джак,
След 27 години настъпи моментът да ти кажа истината за случилото се с брат ти и след като чуеш, ще се убедиш, че ти казвам ИСТИНАТА, не защото ми е жал за теб, о, не, а защото имам „угризения“ и защото ти ЗАСЛУЖАВАШ да ти се каже истината.
Той не страда, Джак, нито се страхуваше, защото го ИСКАШЕ. Когато го обезчестих и когато му казах да ми посмуче патката, той го направи, защото го ИСКАШЕ. Каза, че е готов да направи всичко за мен, дори да яде каквото произведа, ако разбираш какво имам предвид, защото ме обича безкрайно. Това звучи грубо и на теб, и на мен, но това са думите на твоя брат, Джак, на единствения ти брат, затова знам, че ще ти се сторят СВЕЩЕНИ и няма и да си помислиш, че съм си ги съчинил. А и трябва да ти кажа, че краят дойде поради ЗЛОПОЛУКА, единствено в резултат на ЗЛОПОЛУКА, не защото исках да сторя нещо лошо на брат ти, а защото стана ЗЛОПОЛУКА. Сега той почива в мир.
ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ ВСИЧКИ НИ.
А сега това шпиониране, това промъкване край дома му. Кафъри сви цигара. Мразеше Пендерецки заради постоянно създаваното напрежение, мразеше го, задето му напомняше постоянно. Ребека го целуна отново по врата и се отдръпна, приближи се до стария бук в края на градината. Притисна длани в ствола му.
— Тук е била къщичката на дървото, нали?
— Да.
Кафъри наведе глава и запали цигарата.
— Тогава… — Допря ухо в дървесния ствол, сякаш очакваше да чуе пулс, и погледна нагоре, към разперените клони. — Ти как… о, ясно.
— Ребека…
Но преди да успее да я спре, тя се закатери по ствола, използвайки железните ръкохватки, които баща му беше заковал в ствола за двете си момчета. Коленичи като джудже в свивката на един клон. „Учудващо как дървото може да приюти човешкото тяло — помисли си той, загледан нагоре към нея. — Странното е, че изобщо сме решили да слезем долу, да заменим листата и кътчетата за прерията.“
— Ела — провикна се Ребека. — Тук е страхотно.
Той пъхна цигарата между зъбите си и я последва неохотно, усещайки познатите неравности на железните халки в дланите си. Нощта беше ясна, небето — осеяно с премигващи звезди. Когато стигна до нивото на Ребека, младият мъж се облегна на клона, застанал с лице към нея, опрял здраво крака си в ствола, усещайки топлата му люспеста кора. Зад нея, над къщите, зеленият лазер край Гринич парк срязваше големия черен купол.
— Хубаво е, нали?
— Може би…
Рядко се качваше тук. Веднъж годишно, може би, и нито веднъж откакто познаваше Ребека. Смяташе, че няма да й стане приятно, че той седи там и размишлява върху станалото. Гледката не се беше променила особено. Дългият белег на железопътната линия беше все така на мястото си. Както и къщата на Пендерецки от другата й страна: небоядисвана от години, с безпомощно висящи водосточни тръби, в резултат на което задната й част беше покрита с мъх, в пълно несъответствие както с добре поддържаните къщи от двете си страни, така и с къщата на семейство Пийч със заковани прозорци.
„Добре — спря се сам той, — престани да правиш подобни аналогии. Рори не е Юан и Юан не е Рори. От ясно по-ясно.“