— Като бебе Зевс е бил на едно дърво. — Ребека провеси крака от клона и се усмихна. — Сложили го в закачена на дървото люлка, а пчелите го хранели. Престани да мислиш за него — сграбчи го внезапно за ръката. — Хайде, престани. Знам, че мислиш за Юан.
Джак не отговори. Издърпа ръката си и се загледа към отсрещната страна на жп линията.
— Боже мили. — Младата жена поклати глава и вдигна поглед към звездите. — Нима не виждаш какво става? Пендерецки е успял така да ти влезе под кожата, че сега носиш тази мисъл непрестанно и навсякъде със себе си — колкото повече те притиска, толкова по-здраво се хващаш на въдицата му. Ще бъдеш изяден жив от всичко това, от Юан, от онзи… — кимна към къщата от другата страна на линията — от онзи извратен тип.
— Не сега, Ребека…
— Говоря сериозно. Виж се — някакъв шибан, скапан, съсухрен смотаняк се вмъква в двора ти посред нощ с вид на човек, който е мъкнат из ада, завързан за глезените за гърба на кон, и всичко това заради Юан. Ти го носиш, Джак, носиш го навсякъде. И най-малкото те кара да избухнеш. А сега на всичкото отгоре имаш подобен случай…
— Ребека…
— И сега имаш случай, който е много подобен, и един Господ знае какво ще стане. Как ще се овладееш? Някой ще пострада… нищо чудно дори това да бъдеш ти. Може дори да свършиш като Пол.
— Достатъчно. — Кафъри вдигна отбранително длан. — Достатъчно.
Знаеше накъде вървят. Знаеше, че Пол Есекс, детективът, участвал в трескавото преследване на Малкълм Блис, олицетворяваше всичките страхове на Ребека във връзка с професията му. Есекс беше умрял, проснат в една гора в Кент, в подгизналата от кръвта му пръст, и единственото, което беше останало от него в Кафъри, беше шофьорската му книжка. Беше я извадил от портфейла на Есекс, преди да го предаде на родителите му. Може би Ребека си мислеше, че и той самият ще свърши по същия начин.
— Той няма нищо общо с това.
— Напротив, има. — Цъкна с език по небцето си. — Защото може да се случи и с теб, ако не се успокоиш… ако не успееш да се освободиш от мисълта за Юан. И ти го знаеш много добре. Знаеш, че ако нещата загрубеят, може да стигнеш чак дотам, също като последния път.
Джак я погледна.
— Какво? Какъв последен път?
— А, това те накара да се заслушаш.
— За какво говориш?
— Той знае за какво говоря. — Тя се усмихна към мрака. — Той знае кого имам предвид.
— Беки…
— Запомни думите ми, Джак, ще го направиш отново. То е като нещо малко, което расте в теб, точно… — Постави пръст върху гърдите му. — … точно тук. И ще продължи да расте и да расте, и ако не се махнеш от тази къща, ако не се махнеш от онзи тъжен стар перверзен тип, ако продължаваш да се занимаваш със случай, който натиска всичките ти бутони, тогава „хоп“, и ще го направиш отново и…
— Престани. — Бутна ръката й от гърдите си. — За какво, по дяволите, говориш?
— Знам, Джак. Виждам го в теб. Знам какво се случи в онази гора.
Той я загледа безмълвно. Страхуваше се да я пита какво знае. Да не би да му отговори: „Знам, че ти уби Блис. Знам, че не е било злополука, както мислят всички“. Стоя дълго смълчан.
Младата жена наклони глава на една страна.
— Защо не искаш да говориш за това, Джак?
— Не, Ребека — заяви той, смачка цигарата и я хвърли от дървото. Ръцете му трепереха. — Истинският въпрос е защо ти не искаш да говориш за това.
— О, не. — Тя вдигна ръка. — Говорехме за теб.
— Не. Не, ако ще тръгваме по този път, тогава ще говорим за всичко, което се случи. Такива са правилата.
Започна да слиза от дървото.
— Къде отиваш?
— Вътре. За да избягам. От теб.
— Хей — извика тя, докато той вървеше по осветената от луната поляна към къщата, — един ден ще видиш, че съм права.
6
(19 юли)
На сутринта на входната му врата имаше забодена бележка от Пендерецки, мокра от росата. Беше отделил време, за да напише повече от обичайното и Кафъри, който обикновено просто я смачкваше и я хвърляше в боклука, застана на улицата, с дипломатическото куфарче в ръка, и я прочете.
Здравей, Джак.
Зловещо напомняне за Йоркширския изкормвач. Това накара Кафъри да потръпне — само на няколко крачки от дома си в началото на ярък слънчев ден и на улица, оживена от станалите да направят утринния си джогинг, пощаджията и млекаря — все едно някой беше духнал в тила му.