И наистина беше като бик. Ако някога някой бик седнеше на задните си крака в стол със синьо болнично одеяло върху скута, със сигурност щеше да прилича малко на Алек Пийч. Въпреки пораженческата поза, размерите му си оставаха впечатляващи: костите му трябва да бяха масивни, плътни като железни пръти, за да поддържат тази височина и мускули. Носеше боядисаната си черна коса леко дълга, беше облечен в карирана зелена пижама, а под стола му бе закачена свързана с катетър торбичка. Не реагира, когато влязоха.
Сунес приближи един стол, за да седне до него, а Кафъри дръпна пастелнозелените завеси около леглото. После се изкашля.
— Мистър Пийч. Сигурен ли сте, че ще издържите?
Пийч се обърна бавно към тях. Черните му бакенбарди в стил Елвис бяха пораснали и се нуждаеха от ново боядисване. Когато опита да кимне, главата му като че ли клюмна, сякаш беше проблем да удържа огромната й тежест и тя всеки момент щеше да увисне върху гърдите.
— Добре. — Джак седна до своята колежка, като го гледаше внимателно. — Най-голямата ни тревога е за Рори, мистър Пийч, много съжалявам. Правим всичко. Поддържаме позитивно разположението на духа.
Щом чу името на Рори, Алек затвори очи и прокара огромната си ръка по лицето, постави палеца върху носа, като дланта закри устата. Седя така няколко безкрайно дълги секунди, без да диша. После отпусна ръка и я приближи, описвайки конвулсивен кръг, до гърдите, отвори очи и се взря в тавана.
Кафъри погледна към Сунес и каза:
— Алек, вижте, няма да стоим дълго, обещавам. Знам, че ви е трудно, но ще ни помогнете, ако успеете да ни кажете всичко, което си спомняте — какво е правил, докато е бил в къщата, дали е излизал в някакъв момент.
Ръката на Пийч престана да описва кръгове. Лицето му се изопна леко. Сведе очи и се загледа в измерващото пулса устройство върху палеца си, сякаш опитваше да фокусира силата и волята си. Джак и Даниела стояха в очакване, но Пийч не проговори още известно време. Явно нямаше да свършат кой знае каква работа за отпуснатите им двайсет минути. „По дяволите.“ Кафъри се облегна назад и притисна кокалчетата на пръстите към челото си.
— Вижте, не можете ли да ни кажете поне на каква възраст беше той? Дали беше бял или черен? Каквото и да е?
Алек Пийч се обърна да го погледне. Клепачите му бяха отпуснати и разкриваха уморените си вътрешни ръбове. Вдигна ръката си, трепереща, насинена и подута от многократно забиваните във вените й игли, и насочи пръст към Джак. Изражението му беше свирепо, сякаш интензивното отделение беше собствената му дневна, а Кафъри — случаен непознат, който току-що се беше отбил най-непринудено от улицата и се беше настанил върху дивана, поставил крака върху масата за кафе.
— Ти. — Гърдите му затрептяха, издуха памучната пижама. — Ти.
Джак допря пръст до гърдите си.
— Аз ли?
— Да, ти.
— И какво аз?
— Очите ти. Не харесвам очите ти.
Щом влезе в мъжката тоалетна, Кафъри пъхна тоалетна хартия в известяващата за наличие на дим аларма на тавана. Заключи вратата на кабинката, сви цигара, подпря глава в стената и запуши бавно, като се отпусна едва когато усети очаквания никотинов удар в сърцето си. Вместо да се изпълни със състрадание към болката на Пийч, веднага се беше ядосал от враждебността му. Кръвното му налягане се беше повишило и беше „забил“ пети в пода, готов да скочи. Единствено покашлянето и предупредителният поглед на Сунес го бяха удържали и не му бяха позволили да тръшне вратата след себе си.
— Така — каза той на стената на тоалетната. — Значи Ребека се оказа абсолютно права. Ти си една скапана, чувствителна бомба с часовников механизъм. — Изтръска пепелта от цигарата си в тоалетната чиния и се почеса по опакото на дланта. Сякаш всичко се беше наговорило да потвърди поставената му от нея диагноза. Все едно им беше платила — на Пендерецки, на Пийч — за да го кажат: „Характерно е за козата да гледа в очите на другите и да вижда себе си“.
„Очите ти. Не харесвам очите ти.“
Никой нямаше да разбере или да се досети докъде точно беше стигнал. Никога нямаше да разберат как, в горещия център на гората край речния естуар, задъхан, окървавен и омотан в бодлива тел, Малкълм Блис се беше заклел в лицето на Кафъри, че е оставил Ребека мъртва в една намираща се наблизо къща. „Първо я изчуках, разбира се.“