Заради това Кафъри го беше убил с едно светкавично движение на китката. Бодливата тел бе пробила сънната артерия и увредила непоправимо вратната вена. „Божичко — беше си казал той след като прочете протокола, удостоверяващ смъртта на Блис. — Трябва да си я стегнал по-силно, отколкото си мислеше.“ Но това беше всичко. И сега, една година по-късно, все още очакваше угризенията да го връхлетят. Смяташе, че си е покрил добре гърба. Вярваше, че според всички смъртта на Блис се дължи на злополука. Никога не му беше минавало през ума, че е възможно хората да го погледнат и да видят убиеца, лъжеца, надничащ през дупките в лицето му.
„Не, майната му. Позволяваш й да ти влезе под кожата.“ Пусна цигарата в тоалетната чиния. Ако Ребека не беше готова да говори с него за случилото се миналата година — да говори с него, а не с пресата — тогава нямаше да й позволи да изкопава от гроба собствените му чувства и да открива побъркани взаимовръзки между Юан и собствената му неспособност да се владее.
Когато видя Сунес да излиза от отделението, Кафъри помръкна. Стиснала устни, тя седя на мястото на пасажера без да пророни дума през целия обратен път до Шрайвмур. От време на време докосваше внимателно лицето и скалпа си там, където слънцето ги беше изгорило през двата дена, прекарани в парка. Бяха се надявали Пийч да разкаже за поведението на нападателя достатъчно, за да даде информация на детектив Куин и на хората от отдела по научна криминалистика, за да ги насочи към „горещите точки“ в къщата — там, където атакуващият се бе заседавал най-дълго и евентуално бе оставил косми и влакна. Лицето на Сунес обаче говореше, че това не се беше случило. Никой не проговори, докато не стигнаха до Шрайвмур.
— Вестите не са добри, както разбирам.
Даниела въздъхна и пусна наръча от книжа върху бюрото си.
— Не. — Пльосна се върху стола, облегна се назад, отворила уста, притиснала длани към пламтящите си бузи. Стоя дълго така, загледана в тавана, събирайки мислите си. После се отпусна напред, стъпи здраво с цели стъпала на пода, подпря лакти върху коленете и погледна към Кафъри. — Матирани сме, приятел. Матирани.
— Никакви ориентири?
— О, имаме един ориентир… при това страхотен. Онзи е носел маратонки, така мисли Пийч.
— Мисли ли?
— Да. — Тя кимна, видимо не по-малко разочарована от него. — Не беше сигурен какви точно, но мислеше, че може би са били евтини и предположи, че са били „Хай-Тек“.
— „Хай-Тек“? Супер. Не може да се каже, че не сме виждали това и преди при свидетелските показания.
— С две думи — нещата вървят добре, а? — Сунес се почеса по брадичката. — Притиснах го да каже всичко, което може. Той наистина се постара да ни съдейства — вярвам му. Не мисля, че има какво друго да добави.
Завъртя стола, включи компютъра си и започна да пише доклада, който Криотос да вкара в HOLMES:
На 14 юли си бях вкъщи, на „Донегол Кресънт“ №30. Със сина ми Рори играехме на плейстейшъна в сутерена. На следващия ден щяхме да заминаваме за Маргейт за три дни. В стаята нямаше никой друг. Мислех, че в това време съпругата ми, Кармел Пийч, е на горния етаж, но не я бях чувал или виждал известно време, затова към седем и половина вечерта се качих горе да видя какво става с нея. Не бях чул нищо подозрително и всички врати бяха заключени, а прозорците — затворени.
Влязох в коридора и се обърнах към стълбището; струва ми се, че тогава бях ударен изотзад. Нищо не беше казано…
Стоящият зад пишещата Сунес Кафъри посочи към екрана.
— Не е ли чул счупването на прозореца в кухнята.
— Казва, че не го е чул.
— Значи онзи човек просто се е озовал в коридора им? Като Дядо Коледа?
— Така изглежда.
Джак се намръщи. Постави ръка върху монитора и се приведе, за да дочете доклада:
Нищо не беше казано и не си спомням нищо от този момент до събуждането си по-късно, с главоболие и болки в гърлото. Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Бях вързан с белезници за нещо, със завързани очи и запушена уста. След известно време си дадох сметка, че съм закопчан за радиатора. Не знаех в коя стая съм, но чувах виковете на съпругата си и ми се струваше, че беше на стълбищната площадка, която се намираше над и зад мен, затова предположих, че съм в дневната. Разпознах килима, защото е нов. Не знаех колко е часът, защото беше тъмно, но когато слънцето изгря, видях светлината през превръзката на очите си и реших, че идва откъм кухнята, която се намира в задната част на къщата. Останах на това място три дни, през които нито видях, нито чух сина си, въпреки че чувах как съпругата ми започва да вика от време на време. Не знам какво се е случило със сина ми. Зърнах само веднъж мъжа под долния край на превръзката пред очите си. Мисля, че беше много висок, може би по-висок дори от мен. Бих казал, че беше на двайсет и седем-осем, може би — на трийсет години, тъй като ми се стори силен; няма как да не е бил силен, след като ме е замъкнал от коридора в дневната. Носеше чифт мръсни бели маратонки, не успях да видя каква марка, но ми заприличаха на стари „Хай-Тек“ или нещо подобно. Имаше много големи крака. Чувах го да се движи нагоре-надолу покрай стената и в един момент застана в ъгъла на стаята, клекнал — разбрах го по звука от дишането му — сякаш се готвеше да скочи, но не го направи. Помня само, че сумтеше много, като че ли надушваше нещо. В това отношение ми напомни моята съпруга — тя все мисли, че помирисва нещо. В понеделник сутрин, струва ми се, загубих съзнание. Доколкото познавам сина си, не мисля, че би напуснал доброволно къщата с когото и да е. Не познавам човека, който беше в дома ми, и не знам някой да има зъб на мен или семейството ми.